— Колко време мислиш, че сегашното ръководство ще те остави там?
Престън се засмя:
— Не много. Добре, сър, ще се заема. Искам да довърша този случай. Тук има нещо много дълбоко.
Сър Найджъл кимна одобрително:
— Ти си упорит човек, Престън. Обичам упоритостта. Обикновено дава резултати. Ела тук в понеделник в девет. Двама от моите ще те чакат. Искай от тях каквото ти трябва и те ще го донесат.
В понеделник, когато Престън започна работа в апартамента в Челси, на летище Хийтроу пристигна известен чешки пианист. Идваше от Прага и щеше да изнесе концерт в зала „Уигмоур“ на следващата вечер.
Администрацията на летището беше предупредена и за известния музикант митническите и паспортни формалности бяха сведени до минимум. Гостът беше посрещнат от организаторите на концерта и заедно с придружаващите го беше откаран в хотел Къмбърланд.
Придружаващите го бяха трима — гардеробиерката, която се грижеше за костюмите и личните му вещи с всеотдайност, секретарката, която отговаряше за кореспонденцията му, и личният му импресарио, висок меланхоличен човек на име Личка, който се грижеше за финансите и водеше преговорите за концертите и който имаше вид на човек, живеещ на диета от таблетки антиацид.
Този понеделник той трябваше да изпие много от тях. Не искаше да прави каквото искаха от него, но хората от чехословашката държавна сигурност бяха много настоятелни. Никой нормален човек не смееше да се противопостави на тайната полиция и разузнавателна организация и още по-малко желаеше да получи покана за допълнителни разговори в управлението им, ужасяващия „Манастир“. Бяха му казали, че така ще е много по-лесно да се уреди влизането на внучката му в университета, учтиво предупреждение, че ако не се подчини, тя изобщо няма да стане студентка.
Върнаха му обувките без никаква следа и съгласно инструкцията по време на полета и митническите формалности бяха на краката му.
Тази вечер един човек се приближи до рецепцията и учтиво попита за номера на стаята на господин Личка. Също толкова учтиво му го казаха. След пет минути, точно в очаквания час, на вратата леко се почука. Под нея премина листче хартия. Провери кода, открехна вратата колкото трябваше, и подаде найлонов плик, в който бяха обувките му. След като листчето с кода изчезна в струята вода в тоалетната чиния, той въздъхна облекчено. Беше по-лесно, отколкото беше очаквал. Сега, помисли той, можем пак да се занимаваме с музика.
Малко преди полунощ един чифт обувки влезе в най-долното чекмедже на един скрин, където вече имаше гипсова превръзка и радио марка „Сони“.
Четвъртият куриер достави пратката.
Сър Найджъл Ървинг посети Джон Престън на новото му работно място в петък следобед. Намери го уморен, а навсякъде наоколо имаше разхвърляни папки и компютърни разпечатки.
След пет дни нямаше никакви резултати. Започна със съветските граждани, влизали в страната през последните четиридесет дни. Бяха стотици. Делегации, търговци, журналисти, профсъюзни чучела, хора от Грузия, казашка танцова трупа, десет спортисти и антуражът им, група лекари, отиващи на конгрес в Манчестър. И това бяха само руснаците.
От Съветския съюз още се връщаха и английските туристи, наслаждавали се на Ермитажа в Ленинград, групата ученици, пяла пред някаква „мирна“ делегация в Киев, която от своя страна е наливала масло в съветската пропагандна машина, като е злепоставяла собствената си страна на някакви пресконференции.
Тук не се брояха екипажите на „Аерофлот“, които редовно влизаха и излизаха от страната в рамките на нормалния въздушен трафик. Нямаше и помен от Романов.
Естествено, нямаше и помен от датчанин, който е дошъл в Бирмингам от Париж и си е отишъл през Манчестър.
В сряда пред Престън имаше две възможности — да продължи само с идващите от СССР, но да се върне шестдесет дни назад или да разшири проучването върху всички идващи от комунистическите страни. Това вече означаваше хиляди пътници. Спря се на втория вариант в рамките на четиридесет дни. Хартията вече стигаше до кръста му.
От митницата му съдействаха. Бяха конфискували някои вещи, но само при нарушение на режима за внос. Сред тях нямаше нищо особено. Нямаше никакви фалшиви паспорти, но това можеше да се очаква. Чудатите и чудесни имитации, показвани понякога от хора от третия свят, никога не се срещаха при хора от комунистическия свят. Дори и паспорти с изтекъл срок на валидност нямаше — една доста често срещана причина за отказ от страна на граничните власти. В комунистическите страни толкова внимателно проверяват паспортите на всички заминаващи техни граждани, че просто няма вероятност някой да е нередовен.