Мислеше за доклада на Престън и удивителното съвпадение на мнението му с това на професор Суийтинг от Оксфорд. Съвпадение? Или просто бълнуванията на служител с богата фантазия и на учен с въображение?
И ако те са прави, може ли да има някаква връзка между малкия плутониев диск, пристигнал неканен от Ленинград, и твърденията им?
Ако дискът наистина е това, което казва Уин-Еванс, тогава какво означава всичко? Може ли да означава, че някой, далеч зад вълните пред него, наистина се опитва да наруши Четвъртия протокол?
Ако е вярно, кой е той? Чебриков и Крючков от КГБ? Те не биха посмели, ако нямат заповед от Генералния. Ако той е замесен, защо?
И защо не използват дипломатическата поща? Толкова по-лесно, по-просто, по-безопасно? За последното можеше да даде някакво обяснение. Дипломатическата поща означаваше замесване на хората на КГБ в посолството. Той знаеше дори по-добре от Чебриков, Крючков и Генералния секретар, че в резидентурата има агент — Андреев.
Това можеше да се обясни. Генералният секретар е вероятно ужасен от вълната избягали на Запад хора на КГБ. По всичко личи, че разочарованието в Съветския съюз обхваща дори върха на елита. Освен бягствата на Запад, започнали през седемдесетте и станали масови през осемдесетте години, имаше и вълна от експулсирани съветски дипломати, най-често поради отчаяните им опити да вербуват агенти, но също така това беше оголило много агентурни мрежи, които се намираха в безпорядък. Дори страни от третия свят, доскоро танцуващи изцяло по съветска свирка, сега експулсираха дипломати заради не особено дипломатично поведение.
Наистина, една голяма операция извън КГБ имаше смисъл. Той беше чувал от надежден източник, че Генералният секретар е докаран почти до параноя от нивото на проникване на западни агенти в КГБ. Защото, както казваха в средите на разузнаването, ако един предател избяга от другата страна, сигурно е, че има поне още един, който е на мястото си.
Така че там някъде имаше някой, който изпраща в Англия хора с опасен товар. Товар, който щеше да предизвика анархия и хаос, той вече не се съмняваше, макар и да не знаеше точно как ще стане това. И този някой работи за друг човек — много високо, — човек, който никак не обича този малък остров.
— Не, няма да ги намериш, Джон — шепнеше той. — Ти си добър, но те са по-добри. И държат козовете.
Сър Найджъл беше една от последните личности от стария тип, преходна порода, заменяна на всяко ниво в службите от нови хора, дори на самия връх, където последователността и приемствеността се смятаха за нещо като божества.
Той гледаше към морето, както толкова много негови сънародници преди него, и взе решението си. Не беше сигурен, че земята на дедите му е под заплаха. Беше сигурен, че е възможно да е под заплаха. Това беше достатъчно.
По-нататък по крайбрежието на хълмовете над малкото пристанище Нюхейвън, стоеше друг човек и също гледаше вълните на Английския канал.
Беше облечен с черни кожени дрехи, а шлемът му беше закачен на кормилото на мотоциклета, марка BMW. Минаха няколко семейства, излезли на разходка с децата си, но никой не му обърна внимание.
Гледаше как фериботът се приближава, все още далеч, почти на хоризонта. Щеше да пристигне след около тридесет минути. Някъде на борда трябва да е петият куриер.
Наистина, той беше на палубата и гледаше английския бряг. Той нямаше кола, но имаше билет за влака, който от ферибота щеше да замине направо за Лондон.
В паспорта му пишеше Антон Зелевски и това беше точно. Западногермански паспорт, забеляза служителят, но в това нямаше нищо странно. Стотици хиляди западногерманци имат имена, звучащи като полски. Пропуснаха го.
Митничарите прегледаха куфара му с няколкото покупки, направени на ферибота. Бутилката джин и неотваряната кутия с двадесет и пет пури не превишаваха разрешените за внос количества. Махнаха му да минава и се заеха с друг.
Зелевски наистина купи кутията с пури на борда. След това се заключи в тоалетната, отлепи етикетите от безмитния магазин от нея и ги залепи на друга кутия, също неотваряна и същата марка. Ненужната кутия полетя в морето зад борда.
Във влака за Лондон той намери първия след локомотива първокласен вагон, седна на нужното място до прозореца и зачака. След малко вратата се отвори и се появи мъж в черни кожени дрехи. С един поглед се увери, че германецът е сам.