Призори, докато министрите още спяха в леглата си, мотоциклетът се приближаваше към Лондон от североизток. Петровски стигна до хотел Пост Хаус на летището, остави мотора на паркинга, заключи го и прибра шлема в багажника.
Той свали якето и кожените панталони с ципове отстрани. Под тях имаше обикновени панталони — омачкани, но приемливи. Прибра ботушите в другия багажник и оттам извади чифт обувки. Кожените дрехи прибра, а вместо тях облече непретенциозно сако и бежов шлифер. Във фоайето на хотела влезе като най-обикновен гражданин.
Карел Воснияк не спа добре. Защото предния ден беше изпитал най-големия ужас през живота си. Обикновено екипажите на полските авиолинии LOT в които той беше стюард, минават без проблеми през паспортната и митническата проверка. Този път обаче ги претърсиха, наистина ги претърсиха. Когато митничарят започна да рови в чантата му, пред очите му причерня. Когато той извади навън електрическата самобръсначка, която му бяха дали хората от SB във Варшава, мислеше, че ще припадне. За щастие, тя не работеше с батерии. Наблизо нямаше контакт, където да се включи. Митничарят я прибра и приключи търсенето, без да открие нищо. Воснияк предполагаше, че ако някой беше включил самобръсначката, тя нямаше да работи. В края на краищата в нея би трябвало да има нещо. Иначе защо да я пренася в Лондон?
Точно в осем той влезе в тоалетните на партера на хотела. Един човек с бежов шлифер миеше ръцете си. По дяволите, помисли полякът, когато моят човек дойде, този англичанин ще е тук и ще трябва да се чака, докато си отиде. Човекът го заговори на английски:
— Добро утро. Тази униформа на Югославските авиолинии ли е?
Воснияк въздъхна с облекчение.
— Не, аз съм от Полските авиолинии.
— Хубава страна е Полша — каза непознатият, докато бършеше ръцете си. Изглеждаше напълно спокоен. Воснияк вършеше такова нещо за първи и както се закле, за последен път. Стоеше на покрития с плочки под и държеше самобръсначката.
— Прекарал съм много щастливи времена в страната ви.
Това е то, каза си Воснияк, паролата беше „много щастливи времена“.
Подаде самобръсначката. Англичанинът се намръщи и посочи с глава една от вратите. Воснияк с ужас забеляза, че тя е затворена — вътре имаше някой. Непознатият посочи рафта над умивалниците и той я остави там. После му кимна по посока на писоарите. Полякът разкопча панталона си и застана пред един от тях.
— Благодаря ви — измрънка той. — Аз също мисля, че е хубава.
Англичанинът сложи самобръсначката в джоба си, показа пет пръста, за да остане вътре пет минути, и излезе.
След един час Петровски излизаше от североизточните предградия на Лондон. Пред него беше шосе А–12. Часът беше девет.
По това време фериботът „Тор Британия“ се долепяше до кея в Харуич, на осемдесет мили по крайбрежието на Есекс. Пътниците, които слязоха, бяха обикновените тълпи туристи, студенти и търговци. Сред последните беше и господин Стиг Лундквист с големия си „Сааб“.
По документи той беше шведски бизнесмен и това беше самата истина. Наистина беше швед. В документите му обаче се пропускаше фактът, че от години е комунистически агент и че работи за Маркус Волф, евреина началник на отдел „Външни операции“ на източногерманската HVA, разузнавателната служба.
Въпреки всичко помолиха го да излезе от колата и да постави куфара си на масата за проверка. Направи това с любезна усмивка.
Един друг митничар отвори капака на мотора и погледна вътре. Търсеше нещо като малка топка или цилиндър, закрепени вътре. Нямаше нищо такова. Погледна шасито на колата, после и в празния багажник. Въздъхна. Тези изисквания от Лондон бяха истински досадни. В багажника имаше обичайния комплект инструменти, крик, привързан от едната страна, и пожарогасител от другата. Шведът стоеше отстрани с куфар в ръка.
— Моля — каза той. — Всичко наред ли е?
— Да, благодаря ви, сър. Приятно пътуване.
След един час, малко преди единадесет, шведът паркира колата си на паркинга на хотел Кингс Форд парк в селцето Леър де ла хай, малко на юг от Колчестър. Господин Лундквист излезе и се протегна. На паркинга имаше няколко други коли, но никакви хора. Погледна часовника си — имаше още пет минути. Навреме, но той знаеше, че ако беше закъснял, щяха да го чакат един час и след това имаше резервна среща. Чудеше се дали и кога ще дойде човекът. Наоколо нямаше никой освен един млад мъж, който правеше нещо по двигателя на мотор BMW. Не знаеше как изглежда този, когото чакаше. Запали цигара, седна обратно в колата и зачака.