В единадесет на прозореца се почука. Беше мотоциклетистът. Лундквист натисна бутона и стъклото се свали автоматично.
— Да?
— Това „S“ на колата ви Швеция ли означава, или Швейцария?
Шведът се усмихна облекчено. По пътя беше спрял и беше извадил пожарогасителя от багажника. Сега той беше в една чанта на седалката до него.
— Швеция — отговори той. — Току-що пристигам от Гьотеборг.
— Никога не съм ходил там — каза мъжът и без да променя интонацията си, попита: — Имате ли нещо за мен?
— Да — каза шведът, — тук, в чантата.
— Много прозорци гледат насам. Заобиколете с колата паркинга и ми подайте чантата от вашия прозорец при мотоциклета. Нека колата бъде между мен и прозорците. След пет минути.
Той се върна бавно при машината си и продължи да пипа нещо по двигателя. След пет минути колата мина покрай него и чантата тупна меко на земята. Взе я и я сложи в багажника, преди саабът да открие прозорците. Никога повече не видя шведа, нито пък имаше желание да го види.
След час Петровски вече беше в гаража в Тетфърд. Пусна двата предмета в багажника на колата. Нямаше представа какво съдържаха те. Това не беше негова работа.
Рано следобед се върна у дома в Ипсуич и прибра нещата в чекмеджето при другите. Куриери № 10 и № 7 доставиха пратките си.
Джон Престън трябваше да се върне на работа в „Гордън“ на 13 май.
— Знам, че е тежко, но искам да продължиш — му каза сър Найджъл при едно от посещенията си. — Ще кажеш, че имаш грип. Ако ти трябва медицинско свидетелство, кажи ми. Познавам някои лекари, които ще помогнат.
До 16 май Престън вече беше убеден, че е в задънена улица. Без да се обявява национална тревога, митницата и паспортните служби не можеха да направят повече. Да се проверява обстойно всеки пътник, беше невъзможно поради огромния им брой. От инцидента в Глазгоу бяха минали пет седмици и той беше убеден, че е изпуснал останалите куриери, те можеше да са дошли и преди Семьонов, той да е бил последният. Може би…
С нарастващо отчаяние той осъзнаваше, че не може да определи дали има някакъв краен срок, да разбере кога е.
В четвъртък, 21 май, фериботът от Остенд пристигна във Фолкстоун и от него се изсипа обичайната тълпа туристи с коли и без, както и няколко ръмжащи камиона от „ТИР-овете“, които пренасят товарите на Европейската общност от единия край на Европа до другия.
Седем от камионите бяха с германска регистрация, тъй като британските фирми, които работят в Германия, предпочитат пристанището Остенд в Северна Германия. Големият „Ханомаг“ с контейнер отзад не се различаваше от останалите. Тестето документи, което представи шофьорът, беше в ред и след около час формалностите бяха уредени. Нищо не говореше, че шофьорът работи за още някой освен за транспортната компания, чието име беше написано отстрани на кабината. Също така нямаше причина да се смята, че в контейнера има нещо друго освен описаните в товарителницата немски кафемашини, предназначени за английските домове.
Зад кабината към небето стърчаха два големи ауспуха, отвеждащи отработените газове от дизеловия двигател нагоре и встрани от другите участници в движението. Вече беше вечер, дневната смяна скоро щеше да си отиде уморена вкъщи, така че махнаха на шофьора да продължава към Ашфорд и Лондон.
Никой не можеше да знае, че в един от ауспусите, изпускащи черен дим, докато камионът се изтегляше от навеса на митницата, има допълнителна тръба за отвеждане на газовете и никой по рева на моторите не можеше да се досети, че шумозаглушителите са махнати, за да се освободи място.
Много след като се стъмни, шофьорът спря на един паркинг при крайпътно кафене близо до Ленъм, в Кент, демонтира тръбата на ауспуха и от нея извади осемнадесетинчов пакет, обвит в топлоустойчива материя. Не отвори пакета. Подаде го на един мотоциклетист, облечен в черно, който след това изчезна в тъмнината. Куриер № 8 беше доставил пратката си.
— Безполезно е, сър Найджъл — каза Престън на шефа на MI6 в петък вечерта. — Не знам какво става. Боя се от най-лошото, но не мога да докажа нищо. Опитах се да намеря поне още един подобен куриер, но не успях. Май е по-добре да се върна на работа в понеделник.
— Знам как се чувстваш, Джон. И аз се чувствам така. Моля те, нека продължим поне още една седмица.
— Не виждам смисъл. Какво повече можем да направим?
— Да се молим на Бога, предполагам…
— Едно пропукване. Едно малко пропукване отнякъде. Друго не желая — каза Престън ядосано.
19.
Пропукването стана в следобеда на следващия понеделник.