Бари Банкс също беше там, тъй като операцията беше на MI6 и всички очакваха Винклер да осъществи контакт.
Бедата беше, че не го направи. Не направи нищо. Просто стоеше в хотелската си стая зад дантелените пердета и се спотайваше. В 20,30 часа той излезе, отиде до един ресторант наблизо, вечеря и се върна обратно. Никъде не остави нищо, не взе нищо, не разговаря с никого.
Но той направи две интересни неща. Когато отиваше към ресторанта, внезапно спря, загледа се в една витрина за няколко секунди и тръгна обратно по пътя, откъдето беше дошъл. Това е един от най-старите трикове, за да разбереш дали имаш „опашка“, и не най-добрият при това.
Когато излезе от ресторанта, той се спря на бордюра, изчака пролука в трафика и изтича на отсрещния тротоар. Там спря и се огледа дали някой не е направил същото. Нямаше никой. Просто там го пое четвъртият човек, който стоеше на тази страна на улицата. Докато Винклер се взираше да види дали още някой не рискува живота си или някой крайник, пресичайки натоварената улица, „наблюдателят“ беше на няколко крачки встрани и се правеше, че иска да спре такси.
— Не е чист, това е ясно — докладва Хари Бъркиншоу в „Корк“. — Пази се от преследване, но не е добър.
Престън научи това мнение и кимна облекчено. Нещата започваха да изглеждат по-добре.
След фокусите на улицата Винклер се върна в хотела и прекара нощта там. Междувременно в сутерена на Сентинел Хаус ставаше още нещо. Снимката на Винклер, направена на летището, както и другите, направени по-късно, бяха проявени и предоставени на вниманието на легендарната мис Блодуин.
Важна част от работата на всяка разузнавателна централа е идентификацията на чужди агенти или чужди граждани, които е вероятно да са агенти. За да се подпомогне тази работа, всяка година се правят стотици хиляди снимки. Чужди дипломати, членове на научни, културни, търговски делегации — всички се фотографират като най-нормална практика, особено, но не непременно, ако са от комунистическа страна.
Архивите непрекъснато нарастват. Понякога за един и същи човек има по няколко снимки, направени от различен ъгъл, на различно място. Снимките не се изхвърлят. Те служат за изобличаване.
Ако например един руснак на име Иванов се появи като член на съветска търговска делегация в Канада, фотографията му почти сигурно ще попадне във Вашингтон, Лондон и другите съюзници на НАТО. Може да се случи така, че същото лице, но под името, да кажем, Козлов, преди години е било снимано като член на журналистическа делегация някъде из Африка. Ако все още има някакви съмнения за истинската професия на Иванов, докато се наслаждава на красотите на Отава, след това всичко става ясно. Иванов е човек на КГБ.
Размяната на снимки между съюзниците, а това включва и израелската „Мосад“, никога не спира и потокът е пълноводен. Много малко посетители от съветския блок на Запад и дори в третия свят остават без „портрет“, намиращ се в поне двадесет различни демократични столици. Никой влизащ в Съветския съюз от своя страна не минава, без да влезе във фотографската „галерия“ на „Центъра“ в Москва.
Звучи парадоксално, но е истина, че докато американските „братовчеди“ от ЦРУ използват компютри със заложени в тях милиони и милиони лицеви черти, с които се сравняват новопостъпилите снимки, в Англия използват Блодуин.
Тя е възрастна дама, със способностите на която нерядко се злоупотребява и която непрекъснато бива тормозена от по-младите колеги в управлението. Тя е началник на огромния архив на MI6 и е работила там четиридесет години. Така нареченият „фотоалбум“ не е всъщност никакъв албум, а огромно подземие, по чиито стени са подредени хиляди папки със снимки, които единствено мис Блодуин познава почти напълно.
Главата й е нещо като компютърната банка на ЦРУ и нерядко се оказва по-съвършена. В нея няма детайли от историята на Тридесетгодишната война или цените на акциите на борсата, а човешки лица. Различни носове, форми на бради, разположение на очи, извивка на устни, торбички на бузи, начин на държане на цигарата или чашата, проблясък на златна коронка, заснета в Австралия и по-късно появила се в английски супермаркет — всички тези неща подхранват машината на удивителната й памет.
Тази нощ, докато градът спеше и хората на Бъркиншоу се спотайваха в сенките, тя се взираше в лицето на Франц Винклер. Двама мълчаливи служители от MI6 чакаха. След около час тя каза само: