— Далечният изток — след което стана, отиде до съответния рафт. Идентифицира лицето в ранните часове на 26 май.
Снимката не беше добра и беше правена преди пет години. Тогава косата е била по-тъмна, талията по-слаба. Намираше се на прием в индийското посолство и стоеше почтително усмихнат до своя посланик.
Един от двамата служители гледаше снимките с недоверие.
— Сигурна ли си, Блодуин?
Ако от поглед можеше да се осакатее, той вече би имал нужда от инвалиден стол. Обърна се и забърза към телефона.
— Готово — каза той, — чех е. Преди пет години е бил дребна риба в чешкото посолство в Токио. Казва се Иржи Хаек.
Телефонът събуди Престън в три часа сутринта. Той изслуша новината, благодари и затвори. Усмихна се щастливо.
— Пипнах те — каза той.
В десет сутринта Винклер още беше в хотела. Операцията беше поета от Саймън Марджъри от „К.2 (В)“ — отдела, занимаващ се с Чехословакия. В края на краищата с един чех би трябвало да се занимават те. Бари Банкс, който спа в кабинета, също беше там, готов да предаде всички новини в „Сентинел“.
По същото време Престън се обади лично на правния съветник в американското посолство. По правило той винаги е представител на ФБР в Лондон. Престън отправи молбата си и му отговориха, че ще му се обадят веднага, след като получат отговор от Америка, след пет или шест часа, като се има предвид разликата във времето.
В единадесет Винклер излезе. На улицата спря такси и се отправи към Парк Лейн. При Хайд парк Корнър таксито, следвано от две коли на „наблюдателите“, тръгна надолу към Пикадили. Там той освободи колата и отново направи опит да се освободи от евентуална „опашка“, която дори не беше забелязал все още.
— Хайде пак — измърмори Лен Стюарт в ревера си. Той беше чел дневника от предния ден и очакваше нещо такова. Винклер се мушна в един безистен, излезе от другата страна и на няколко крачки спря, за да види кой излиза от изхода. Никой не излезе. Не се налагаше. На южния край на безистена вече имаше човек.
„Наблюдателите“ познават Лондон по-добре от всеки полицай или шофьор на такси. Те знаят колко изхода имат повечето от сградите, къде са входовете на безистените и подлезите, къде има проходи, къде водят те. Където и следеният да се опита да се шмугне, там вече го чака някой, отделно зад него и от двете му страни има други. „Кутията“ никога не се „чупи“ и „Джо“ трябва да е много умен, за да я забележи.
Уверен, че не го следят, Винклер влезе в железопътното бюро на Лоуър Риджънт стрийт. Там се осведоми за влаковете за Шефийлд. Шотландецът, футболен запалянко със знаме на раменете, който се чудеше как да се добере до дома си, беше от екипа. Винклер плати в брой билет за отиване и връщане до Шефийлд, втора класа, записа си, че последният нощен влак тръгва от гара Сейнт Панкрас в 21,25, благодари на чиновника и излезе.
Обядва в едно кафене наблизо, върна се в хотела и стоя там целия следобед.
Престън научи за билета за влак малко след един часа. Свърза се с Найджъл Ървин тъкмо когато той се канеше да ходи на обяд в клуба си.
— Може да е за заблуда, но май се кани да излезе от Лондон. Може би отива на срещата. Може да стане във влака, може и в Шефийлд. Може би се забави толкова, защото е пристигнал по-рано, отколкото трябва. Работата е, че ако наистина излезе от града, ще ни трябва оперативен ръководител на място. Искам да съм аз.
— Разбирам. Не е лесно, но ще видя какво може да се направи.
Сър Найджъл въздъхна. Обядът отива на кино, помисли си той. Повика личния си секретар.
— Обади се, че няма да отида на обяд. Приготви колата и запиши телеграма. В този порядък.
Докато секретарят се занимаваше с първите две задачи, „С“ се обади на сър Бърнард Хемингс у дома му в Съри.
— Извинявай, че те безпокоя, Бърнард, но изникна нещо и искам да се посъветвам с теб… Не, по-добре лично. Имаш ли нещо против да намина? Денят е хубав в края на краищата. Да, около три.
— Телеграмата? — обади се секретарят.
— Да.
— До кого?
— До мен.
— Разбира се. От кого?
— Резидента във Виена.
— Да го предупредя ли, сър?
— Няма нужда да го притесняваш. Просто кажи на шифровчиците, че ми трябва телеграмата след три минути.
— Разбира се. Текста!
Сър Найджъл го продиктува. Да си изпратиш сам съобщение, което да оправдава това, което искаш да направиш, беше стар трик, който навремето научи от сър Морис Олдфийлд, някогашния си наставник, сега вече починал. Когато взе телеграмата, оформена, сякаш наистина е получена от Виена, той слезе долу и се качи в колата.
Откри сър Бърнард в градината му да се наслаждава на топлото майско слънце с одеяло около краката.