— Мислех да намина днес — каза той с добре изиграна веселост, — утре ще съм на работа при всички случаи.
— Разбира се, разбира се. Та, какво мога да направя за теб?
— Малко сложно е. Един човек току-що пристигна от Виена. Бизнесмен, но е фалшив. Снощи го разкрихме. Чешки агент. Дребна риба, смятаме, че е куриер.
Сър Бърнард кимна:
— Да, следя нещата дори оттук. Моите хора са по петите му, нали?
— Точно така. Работата е, че май довечера се кани да напусне града. На север. „Петицата“ ще трябва да изпрати оперативен ръководител, който да е с „наблюдателите“.
— Естествено. Брайън ще се погрижи за това.
— Да. В крайна сметка това е ваша операция. Но… помниш ли историята с Беренсън? Ние не научихме две неща: дали Марайс контактува с резидентурата тук, в Лондон, или се среща с куриери, изпратени отвън. И дали Беренсън е единственият, от когото Марайс черпи информация?
— Помня. Тези въпроси щяхме да зададем, когато започнем да разпитваме Марайс.
— Точно така. Но днес получих тази телеграма от Виена.
Той подаде телеграмата. Сър Бърнард я прочете и повдигна вежди.
— Свързани? Възможно ли е?
— Да, Винклер, псевдоним на Хаек, изглежда, е някакъв куриер. Виена потвърждава, че е от чешката служба, но всъщност работи за КГБ. Знаем, че Марайс е ходил два пъти във Виена, след като е вербувал Беренсън. И двата пъти с културна мисия, но…
— Липсващата брънка?
Сър Найджъл повдигна рамене. Никога не се изхвърляй.
— А защо отива в Шефийлд?
— Кой знае, Бърнард. Може би има още един пръстен някъде там. Може би е свръзка на този пръстен.
— Добре, какво искаш от нас? Още хора за следене?
— Не. Джон Престън. Той хвана Беренсън, след това Марайс. Хареса ми как работи. Беше в отпуск известно време, след това ми казаха, че се бил разболял. От утре трябва да е на работа. От толкова време не е на работа, че сигурно няма нещо специално да върши. Формално той е в „Летища и пристанища“, „С.5 (С)“, но ти знаеш колко много работа имат момчетата от „К“. Ако можеш само временно да го придадеш към „К.2 (В)“, ще може да поеме тази операция…
— Не знам, Найджъл. Това всъщност е работа на Брайън…
— Ще ти бъда страшно благодарен, Бърнард. Дай да помислим, Престън се занимава с Беренсън от самото начало. Ако Винклер има нещо общо, той дори би могъл да види някое познато от преди лице…
— Добре. Добре. Ще издам заповед оттук.
— Мога да я занеса аз. Ще ти спестя ходенето. Ще изпратя шофьора до „Чарлс“…
Тръгна си със заповедта, с която сър Бърнард Хемингс временно придава Джон Престън към отдел „К“ като оперативен ръководител на операцията „Винклер“, след като той напусне Лондон.
Сър Найджъл направи две копия — едно за него и едно за Джон Престън. Оригиналът отиде в „Чарлс“. Брайън Харкорт-Смит не беше в кабинета си, така че заповедта беше оставена на бюрото му.
В седем вечерта Джон Престън излезе от апартамента в Челси за последен път. Отново беше на открито и това му харесваше.
На Съсекс Гардънс той се промъкна до Хари Бъркиншоу.
— Здрасти, Хари.
— Боже, Престън, какво правиш тук?
— Да взема глътка въздух.
— Добре, не се показвай. Следим един, ей там, отсреща.
— Знам. Ще заминава за Шефийлд в 21,25.
— Откъде знаеш?
Престън му подаде заповедта на сър Бърнард Хемингс.
Бъркиншоу я прочете.
— Охо, от самия началник! Идвай тогава. Само се крий.
— Имаш ли резервна станция?
Бъркиншоу кимна към улицата.
— Ей там зад ъгъла. В жабката на колата. Кафява картина.
— Ще чакам в колата.
Бъркиншоу беше озадачен. Никой не му беше казал, че ще дойде Престън. Дори не знаеше, че той работи за чешката секция. Въпреки това подписът на главния тежеше. Той щеше да си гледа неговата работа. Повдигна рамене, лапна нов ментов бонбон и продължи да гледа.
Винклер излезе от хотела в осем и половина. Носеше пътната си чанта. Спря такси и се качи в него.
Когато излезе навън, Бъркиншоу повика екипа и двете коли. Качи се в първата и тръгнаха на стотина метра отзад. Престън беше във втората кола. След десет минути стана ясно, че се насочват на север към гарата. Бъркиншоу докладва. От „Корк“ се чу гласът на Саймън Марджъри:
— Добре, Хари. Оперативният тръгна.
— Имам оперативен. Тук е.
Това явно беше новина за Саймън. Попита за името. Когато го чу, реши, че е станала грешка.
— Но той дори не е в нашия отдел!
— Сега е — каза Бъркиншоу, когато преодоля изненадата. — Видях заповед, подписана от главния.
Марджъри се обади в „Чарлс“. Последва кратка суматоха и заповедта беше открита и потвърдена. Марджъри вдигна отчаяно ръце.