Бъркиншоу много рядко биваше изигран от някой „Джо“, но този път трябваше да признае, че са го хванали по бели гащи. Четиримата лесно биха могли да скочат на перона след него, но там нямаше въобще как да се прикрият и щяха да бият на очи, колкото свиня в синагога. Винклер вероятно ги беше видял и беше отменил срещата си, където и да е трябвало да се състои. Престън и Бъркиншоу изтичаха до платформата, където прозорецът още беше отворен. Престън се показа навън и погледна назад. Винклер, удовлетворен, че никой не го следи, крачеше бързо към изхода с гръб към влака.
— Хари, върнете се всички дотук с кола. Когато дойдете, ме потърсете по радиото. Затворете вратата след мен.
Той отвори вратата, стъпи на стъпенката, присви се и скочи.
Парашутистите се удрят в земята при скорост около единадесет мили в час. Страничната скорост зависи от вятъра. Когато Престън скочи, влакът се движеше с тридесет. Той се изтъркаля до линията и се надяваше да не се удари в стълб или камък. Имаше късмет. Гъстата майска трева пое част от удара, докато се търкаляше свит на топка. По-късно Хари му каза, че не е можел да гледа. Джинджър каза, че е подскачал като топка покрай релсите и към колелата. Когато най-накрая спря, той лежеше между тревата и траверсите. Изправи се и се затича назад, към светлините на гарата.
Когато се появи на изхода, служителят вече заключваше за през нощта. Той изгледа изумено охлузения призрак със скъсано палто.
— Последният, който мина оттук, накъде тръгна? Нисък, набит, със сив шлифер.
Мъжът кимна към предния паркинг и Престън се втурна натам. Твърде късно се сети, че не е поискал билета му. Отпред Престън видя задните фарове на едно такси, което излизаше от паркинга и се насочваше към града. Това беше последното такси. Би могъл да накара местната полиция да намери шофьора и да го попита къде е закарал този клиент, но Престън не се съмняваше, че той ще освободи колата, преди да достигне до целта си. На няколко крачки един железничар започна да пали мотопеда си с ритане.
— Трябва ми моторчето ти — каза му Престън.
— Чупи се! — отговори му той.
Нямаше време за представяне или за спорове. Светлините на таксито се виждаха под надлеза на околовръстното шосе и вече щяха да се загубят. Престън го удари само веднъж в челюстта. Човекът се свлече. Престън освободи мотопеда от крака му, възседна го и потегли.
Имаше късмет със светофарите. Таксито беше доста напред и той никога нямаше да го догони, ако пред библиотеката не светеше червено. Когато колата излезе на правия участък на Солтъргейт, той беше на стотина метра отзад, но скоро изостана, защото моторчето му нямаше мощност. Ако Винклер беше продължил по шосето извън града, Престън нямаше никога да го догони.
За щастие стоповете на таксито светнаха, когато в далечината го виждаше като точка. Винклер слезе там, където Солтъргейт става Ашгейт Роуд. С приближаването си Престън видя Винклер да стои зад колата и да се оглежда. Нямаше никакво движение. Престън продължи покрай спрялата кола като прибиращ се към къщи моторист, зави в една пряка и спря. Австриецът пресече улицата пеша и Престън го последва. Човекът повече не се обърна назад. Той премина покрай оградата на стадиона и тръгна по Комтън стрийт. Тук той се приближи до една къща и почука на вратата. Престън беше достигнал на ъгъла на улицата и се прикри в храстите на двора на ъгловата къща.
Той видя как светлината се запали, вратата се отвори и Винклер влезе след кратък разговор на прага. Престън въздъхна и се приготви за целонощно дежурство зад храста. Не виждаше номера на къщата, в която влезе чужденецът, и нямаше как да наблюдава къщата и отзад. Все пак зад гърба й се виждаше съвсем близо оградата на стадиона, така че може би нямаше заден изход.
Към два часа чу слаб звук в радиостанцията, докато Бъркиншоу се приближаваше. Той се обади и съобщи местоположението си. В два и половина чу стъпки и изсъска, за да покаже къде е. Бъркиншоу влезе в храсталака.
— Добре ли си, Джон?
— Да. Влезе ей там, във втората зад дървото, осветения прозорец.
— Разбрах. Джон, в Шефийлд имаше устроено посрещане. Трима от специалния отдел и трима обикновени. Команда от Лондон. Ти ли си поискал арест?
— Разбира се, че не. Този е само куриер. Искам голямата риба. Тя може да е и в тази къща. И какво стана в Шефийлд?
Бъркиншоу се засмя:
— Благодари на Бога за британската полиция. Шефийлд е към Йоркшир, това тук е към Дарбишър. Началниците ще трябва да се разберат помежду си чак сутринта. Това ти дава време.
— Да. Къде са останалите?
— По-надолу. Джон, дойдохме с такси и го освободихме. Нямаме колела. Освен това, когато разсъмне, тук няма да има къде да се скрием.