Престън кимна:
— Аз също. Да се надяваме, че нашият мисли по същия начин. Искам да останеш тук и да разбереш дали някой от хората наоколо не е виждал колата на нашия. Трябва ми номерът.
Лекият хеликоптер „Бел“ чакаше близо до кръговото движение. Престън се качи и взе личната си радиостанция.
— Стой тук — каза той на Хари Бъркиншоу, — разстоянието е голямо. Сигурно е на мили оттук. Има близо петдесет минути преднина. Ще отида до Ипсуич, за да видя не мога ли да открия нещо. Ако не, всичко ще зависи от номера на колата. Някой може и да го е виждал. Ако разберете нещо, обадете ми се горе.
Той се приведе под въртящата се перка и се мушна в тясната кабина. Показа служебната си карта на пилота и кимна на полицая, свил се отзад.
— Бързо дойдохте — изкрещя той на пилота.
— Вече летяхме.
Хеликоптерът се издигна над града.
— Къде да отидем?
— Надолу по А–1088.
— Ще гледаме демонстрацията ли?
— Демонстрация?
Пилотът го погледна, като че ли каца от Марс. Машината се понесе с наклонен надолу нос. Шосето остана от страната на Престън, така че да може да го вижда.
— Демонстрацията пред базата Хонингтън. Прогърмяха пресата и телевизията с нея.
Разбира се, той беше видял съобщенията за планираната демонстрация. В Честърфийлд беше гледал телевизия в продължение на две седмици. Просто не си даваше сметка, че базата е на шосе А–1088, между Тетфърд и Иксуърт. След тридесет секунди видя и самата база.
Далеч вдясно сутрешното слънце осветяваше пистите, където един гигантски транспортен самолет „Галъкси“ рулираше, току-що приземил се. Отвън покрай оградата имаше кордон полицаи, облечени в черните си униформи, стотици, с гръб към оградата.
Челото на колоната достигаше до базата, а самата колона преминаваше през разклона от шосе А–1088, после по него и стигаше далеч назад, към Иксуърт.
Точно отдолу се виждаше селцето Литъл Фолкънхам, а по-нататък се появяваше и Хонингтън. Той можеше да различи сградата на общината и покривите на къщите. Тук тълпата завиваше по отклонението за базата. Пулсът му се ускори.
Малко по-нагоре по шосето видя колона спрели коли, дълга около половин миля. Това бяха хора, неразбрали, че шосето ще бъде затворено, или опитали се да си пробият път навреме. Имаше повече от сто автомобила.
По-нататък сред самата колона се виждаха отблясъците на още две-три коли, явно неуспели да достигнат до Иксуърт навреме. В самото село имаше още няколко, а извън него до малка църква имаше още две.
— А сега какво? — каза той.
Валерий Петровски видя полицая, който го беше спрял първоначално, да се приближава към него. Колоната беше леко изтъняла. Това беше краят й.
— Съжалявам, че чакате толкова дълго, сър. Но не бяхме предвидили, че ще има толкова много хора.
Петровски вдигна рамене безпомощно:
— Все едно, нищо не може да се направи. Сгреших, че тръгнах. Мислех, че ще стигна навреме.
— И доста други има като вас. Скоро ще свърши вече. След около десет минути ще минат фургоните на телевизията. След това ще пуснем движението.
Над нивите пред тях един полицейски хеликоптер направи широк кръг. През отворената странична врата Петровски видя човека от пътната полиция да говори по микрофона.
— Хари! Хари! Чуваш ли ме? Тук е Джон, Хари, обади се!
Джон седеше до отворената врата на хеликоптера и се мъчеше да се свърже с Хари Бъркиншоу. След малко гласът му се чу — метален и грапав:
— Тук Хари. Джон, слушам.
— Хари, тук има демонстрация срещу ракетите. Има шанс, само шанс, нашият човек да не е успял да си пробие път през нея. Чакай.
Той се обърна към пилота:
— Откога продължава това?
— Около час.
— Кога затвориха пътя?
— Пет и двадесет — каза го полицаят отзад.
Престън погледна часовника си. Шест и двадесет и пет.
— Хари, светкавично се спусни по А–134 до Бери Сейнт Едмъндс, тръгни по А–45 и ме чакай на разклона на А–1088 и А–45 при Елмсуел. Вземи полицая да те води с мотора и кажи на Джо да кара, както не е карал досега.
Той потупа пилота по рамото и му каза:
— Да отидем до Елмсуел и ще сляза някъде около разклона на А–1088.
По въздуха им отне пет минути. Престън видя автобусите, докарали демонстрантите, наредени един след друг на пътя, а след още малко видя и магистралата А–45 от Бери Сейнт Едмъндс към Ипсуич.
Пилотът изви, търсейки място за кацане. Близо до мястото, където тесният А–1088 влизаше в магистралата, забелязаха някакви поляни.
— Може да е мочурливо — каза пилотът, — ще сляза ниско, а ти ще скочиш.
Престън кимна. Обърна се назад към униформения полицай:
— Вземай си шапката. Идваш с мен.