Заблонски и без това беше погълнат от бижутата, искрящи на бюрото му. Той също знаеше историята им и нямаше нужда да му се обяснява.
След като наследил диамантите през 1936 година, деветият дук имал две деца — момче и момиче. При смъртта си той завещал титлата на сина си, а диамантите на дъщеря си — лейди Фиона Глен.
През 1974, когато синът му бил на двадесет и пет, натъженият дух трябвало да осъзнае, че той е от тези, които вестникарските клюки наричат „ерген по природа“. Нямало да има хубави млади графини на Маргейт и контеси на Шефийлд, които да носят диамантите „Глен“. И те отишли при дъщерята.
Заблонски знаеше, че след смъртта на дука лейди Фиона е носила диамантите в отделни случаи, с неохотното разрешение на застрахователната компания, обикновено на благотворителни балове, които тя често посещаваше. През останалото време те стояха там, където бяха прекарали толкова много време — в тъмните сейфове на банка „Каутс“, на Парк Лейн. Той се усмихна.
— Благотворителният бал точно преди Нова година? — попита той. Ролингс повдигна рамене. — Непослушно момче си, Джим, но пък си толкова талантлив…
Въпреки че свободно говореше полски, иврит и идиш, след четиридесет години в Англия Заблонски не успя да усъвършенства английския си и говореше със силен полски акцент. Също така, понеже ги беше научил от книги, писани преди години, той използваше остарели фрази, които в днешни дни звучаха забавно. Ролингс знаеше, че Луис Заблонски не е хомосексуалист. Всъщност той знаеше, защото му беше казала Берил Заблонски, че полът му е неутрализиран в един от нацистките лагери, когато е бил момче.
Бижутерът все още съзерцаваше диамантите като истински познавач. Смътно си спомняше да е чел някъде, че през шестдесетте години лейди Фиона се е омъжила за бързо напредващ в кариерата държавен служител, който в средата на осемдесетте станал шеф в някакво министерство, и че двамата живееха някъде в Уест Енд, при много висок стандарт, поддържан от личното богатство на съпругата.
— Какво ще кажеш, Луис?
— Впечатлен, съм, Джим. Но и много объркан. Това не са обикновени камъни. Навсякъде ще ги познаят. Какво мога да направя с тях?
— Ти ми кажи.
Луис Заблонски разпери широко ръце:
— Няма да те лъжа, Джим. Ще ти кажа направо. Диамантите са застраховани вероятно за около 750 000 лири. Горе-долу за толкова и ще се продадат, ако минат през законния пазар. Но очевидно това не може да стане. Остават две възможности. Едната е да се намери много богат купувач, който да е готов да ги купи, след като много добре знае, че не може да ги показва на публично място, или да признае, че ги притежава — богат скъперник, доволен да им се радва и сам. Има такива хора — но много малко. Такъв би дал може би половината от цената, която ти казах.
— Кога би могъл да намериш такъв купувач?
— Тази година, догодина, някога, никога… кой знае? Не може просто да ги обявиш във вестника.
— Твърде дълго — каза Ролингс. — Другата възможност?
— Може да се извадят от накитите — това ще намали цената на около 600 000, — да се обработят отново и да се продадат като четири отделни камъка. Може да се вземат към 300 000, но обработката също ще струва пари. Ако аз лично се занимавах с нея, бих ти оставил 100 000, но едва след като се продадат.
— Добре, какво можеш да ми дадеш като предплата? Само с чист въздух не се живее, Луис.
— Така е. Слушай, за бялото злато могат да се вземат може би 2 000. За четиридесетте малки камъка през законния пазар, да кажем, 12 000. Това са 14 000, които мога да си възстановя бързо. Мога да ти дам половината в брой сега. Какво ще кажеш?
Разговаряха още тридесет минути и се споразумяха. Заблонски извади седем хиляди в брой от сейфа си. Ролингс отвори куфарчето и подреди вътре пачките употребявани банкноти.
— Хубав е. Купи ли си го?
Ролингс поклати глава.
— От обира е.
Заблонски цъкна с уста и размаха пръст пред носа му:
— Отърви се от него, Джим. Никога не дръж у себе си нищо заработено.
Ролингс го изслуша, кимна, сбогува се и си тръгна.
Джон Престън прекара цял ден, докато намери всички от бившия си екип. Приятно му беше да чува съжаленията им, че си отива. Имаше и много дела за оправяне. Боби Максуел също се беше отбил, колкото да каже „здрасти“.