Напрежението в „резиденцията“ нарастваше. Извършваха се последните приготовления на микробуса, обикновен фолксваген със странична плъзгаща се врата. Двама цивилни щяха да бъдат на предната седалка, шофьорът и другият — на радиостанцията. Проверяваха многократно цялото оборудване.
Микробусът щеше да бъде отведен до изхода за комплекса от обикновена кола. След това щеше да влезе в радиообсега на наблюдателния пункт. Задната част на товарния микробус беше покрита с дунапренови плоскости, за да се избегне удрянето на метал в метал.
Войниците се обличаха и оборудваха. Всеки от тях облече най-напред гащеризон от огнеупорна материя. Най-накрая щяха да сложат и специални качулки от същата материя, които оставяха само носа и очите открити. След това се поставяше бронираната жилетка. Нейната задача беше да поеме енергията от удара на куршума и да я насочи встрани и навън от посоката на удара. Под нея се слагаха добавъчни подплънки, които допълнително ликвидираха всякаква опасност. Над всичко това се поставяха каишите, на които се окача нападателното оръжие и гранатите. На краката си носеха традиционните „пустинни“ ботуши — високи до глезените и с дебели гумени подметки. Цветът им можеше да бъде определен само като „мръсен“.
Капитан Линдхърст размени по една дума с всеки от хората, а най-много със заместника си, Стив Билбоу. Естествено, думата „късмет“ не се споменаваше — пожелаваше се всичко, но не това. После Линдхърст тръгна за наблюдателния пост.
Влезе в къщата на Адриан малко след осем часа. Престън чувстваше напрежението му. В осем и тридесет звънна телефонът. Обади се Барни, който беше в антрето. Днес през деня бяха звънили няколко души. На всеки от тях обясняваха, че семейство Адриан са при родителите си и че те са бояджии. Всички приемаха обясненията. Когато Барни вдигна телефона, от кухнята излизаше капитан Линдхърст с чаша чай в ръце.
— За теб е — каза той и се качи отново горе.
След девет часа напрежението постепенно нарасна. Повечето време Линдхърст прекара в разговори с „резиденцията“, откъдето в 21,15 часа потегли товарният микробус, воден от колата. В 21,33 те бяха на разклона към комплекса, на около двеста метра от целта. Наложи се да спрат и изчакат. В 21,41 мистър Армитидж излезе, за да остави празните бутилки с мляко пред вратата си. След това за ужас на всички се спря, за да огледа каменното корито с цветя в центъра на двора. Сетне поздрави съсед от отсрещната страна на улицата.
— Прибирай се вътре, стар глупак — прошепна Линдхърст, който стоеше до прозореца и гледаше осветените пердета отсреща.
В 21,42 другата кола спря на задната улица. След още десет секунди мистър Армитидж каза лека нощ на съседа си и се прибра.
В 21,43 товарният микробус тръгна по улицата, водеща в комплекса. Престън от антрето до телефона чуваше разговора между Линдхърст и микробуса. Той се приближаваше бавно към Черихейз.
Нямаше никакви пешеходци. Капитанът нареди на двамата зад задния двор да излизат от колата и да тръгват.
— Влизане в Черихейз след петнадесет секунди — се чу от микробуса.
— Забави. Имате още тридесет секунди.
След двадесет секунди Линдхърст изкомандва:
— Влезте сега.
Микробусът излезе иззад ъгъла, съвсем бавно, на габарити.
— Осем секунди… — промърмори Линдхърст в микрофона, след това просъска към Престън: — Набирай сега!
Микробусът отмина входа на № 12 и спря малко по-нататък. Искаха да атакуват малко отстрани. Смазаната странична врата се отвори безшумно и навън излязоха четирима мъже в черно. Нямаше тичане, нямаше викове и тропащи крака. В уговорения ред те изминаха необходимото разстояние, заобиколиха колата на Рос и застанаха пред входната врата. Човекът с пушката знаеше от коя страна са пантите. Преди още да спре на място, пушката беше готова за стрелба. Той внимателно намери пантите и се прицели. Зад него един друг силует очакваше с вдигнат във въздуха чук. Зад тях бяха Стив и ефрейторът, с насочени автомати…
В стаята майор Валерий Петровски беше неспокоен. Не можеше да се съсредоточи и върху телевизора. Сетивата му долавяха твърде много — чу как дрънкат бутилки, мяукането на котка, рева на мотоциклет някъде в далечината, сирена на кораб.