— Обадих се на представителя на ФБР тук, в Лондон, и го попитах в какво са го обвинили. Оказа се, че другият агент се е опитвал да шантажира служител от Интер Корпорейшън в Силиконовата долина, за да му продаде технологични тайни.
— Доста нагло.
— За ядрени технологии.
— Което те кара да смяташ, че…
— Че Франц Винклер е дошъл тук, светещ като неонова реклама — пътепоказател на два крака.
Лицето на сър Найджъл все още беше озарено от добро настроение, но някои от отблясъците в очите започнаха да изчезват.
— И какво значеше този знак, Джон?
— Не мога да ви кажа къде е „нелегалният“, но следвайте този човек, той ще ви заведе до предавателя. И го направи. Аз започнах да наблюдавам предавателя и агентът се появи. Така мисля аз.
— Какво точно се опитваш да кажеш? — Сър Найджъл постави ножа и вилицата си върху празната чиния и попи устните си със салфетката.
— Вярвам, сър, че операцията беше провалена. Струва ми се невъзможно да не мисля, че някой от другата страна умишлено я е провалил.
— Каква необикновена мисъл. Нека ти препоръчам от ягодовия пай. Опитах малко миналата седмица. Този е от друга партида, естествено. Да? Два, мила моя, и още малко сметана, ако обичаш.
— Може ли да задам един въпрос? — попита Престън, когато махнаха чиниите.
— Сигурен съм, че ще го направиш и без това.
— Защо руснакът трябваше да умре?
— Доколкото разбрах, той се е опитвал да достигне едно атомно устройство с явното намерение да го взриви.
— Бях там — каза Престън, когато им донесоха ягодовия пай. — Човекът беше ранен в бедрото, стомаха и рамото. Капитан Линдхърст можеше да го спре и с крак. Нямаше нужда да му отнася половината глава.
— Сигурен съм, че добрият капитан е искал да се увери напълно.
— Ако руснакът беше жив, сър Найджъл, ние щяхме да поставим Съветския съюз на мястото му. Заловихме ги на местопрестъплението. Без него не можем да ги обвиним в нищо, което да не може да се отрече съвсем убедително. С други думи, всичко това трябва да се погребе завинаги.
— Колко вярно — кимна шефът, докато дъвчеше замислено късче ягодов пай.
— Капитан Линдхърст по една случайност е син на лорд Фринтън.
— Така ли? Фринтън. Познавам ли го?
— Очевидно. Били сте на училище заедно.
— Така ли? Толкова много имаше. Не си спомням.
— И ми се струва, че Джулиън Линдхърст ви е кръщелник.
— Драги Джон, ти наистина проверяваш нещата, нали?
Сър Найджъл беше свършил с десерта. Той изправи нагоре ръцете си, подпря брада върху тях и го загледа от упор. Учтивостта беше налице, доброто настроение го нямаше.
— Нещо друго?
Престън кимна мрачно.
— Час преди да завземат къщата, капитанът говори по телефона в къщата отсреща. Попитах колегата, който първи вдигна телефона. Търсеха го от външен телефон.
— Сигурно някой от колегите му.
— Не, сър. Те използваха радиостанции. И никой външен човек не знаеше, че сме в тази къща. Никой освен няколко души в Лондон.
— Мога ли да попитам за какво намекваш?
— Още една подробност, сър Найджъл. Преди да умре, руснакът прошепна една дума. Сякаш беше твърдо решил, преди да умре, да каже тази дума. Аз доближих ухо и я чух. Каза: Филби.
— Филби!? Боже мили. Какво ли е искал да каже с това?
— Мисля, че знам. Мисля, че е смятал, че Харолд Филби го е предал, и мисля, че е прав.
— Разбирам. И мога ли да имам привилегията да чуя разсъжденията ти?
Престън пое дълбоко дъх.
— Смятам, че Филби, предателят, е участвал в тази операция може би от самото начало. В тази ситуация той просто не е имало как да изгуби. Чувал съм, както и много други, че му се иска да се върне тук да доживее последните си дни. Ако планът беше успял, след около година новото правителство, контролирано от твърдата левица, щеше да му издейства освобождаването от сегашните му господари и да му осигури виза за Лондон. Или е можел да съобщи на Лондон за плана в общи линии, след което да го предаде.
— И коя от тези забележителни възможности смяташ, че е избрал?
— Втората.
— И с каква цел, ако нямаш нищо против?
— За да си купи билет за дома. От нас. Една сделка.
— И мислиш, че бих участвал в такава сделка?
— Не знам какво да мисля, сър Найджъл. Не знам какво друго да мисля. Говори се… за стария му колеж, за „вълшебния кръг“, за солидарността на средите, в които някога се е движел… и други подобни неща. — Престън се загледа в чинията си с полуизяден ягодов пай.
Сър Найджъл гледа тавана известно време, след което въздъхна дълбоко.
— Ти си забележителен човек, Джон. Кажи ми, какво ще правиш утре?
— Нищо, струва ми се.