Престън го познаваше слабо. Беше приятен млад човек, горящ от нетърпение да направи кариера в „Петицата“, и смяташе, че най-добрата политика за него е да закачи колата си за изгряващата звезда на Брайън Харкорт-Смит. Престън не можеше да му се сърди за това.
Той самият беше постъпил в MI5 късно, на четиридесет и една, през 1981 година, направо от армейския разузнавателен корпус. Знаеше, че никога няма да достигне до върха. За късно постъпилите беше невъзможно да станат повече от ръководители на секция.
От време на време се случваше, ако в службата няма подходящ кандидат, постът на главния директор да бъде зает от някой външен човек, за разочарование на служителите. Но заместникът на главния, началниците на отдели и секциите в тях бяха по правило хора, работили в службата цял живот.
Беше се разбрал с Максуел, че целия ден ще му трябва, за да приключи документацията си, а на следващия ще го запознае с текущите дела и разследвания. Разделиха се с добри пожелания до сутринта.
Погледна часовника си. Тази нощ нямаше да се прибере рано. От личния си служебен сейф трябваше да извади всички дела, да отдели тези, които могат да се върнат в регистратурата, и цяла нощ да преглежда останалите страница по страница, за да е готов да предаде работата на Максуел сутринта.
Първо се нуждаеше от прилична напитка. Взе асансьора и слезе на подземния етаж, където имаше добре заредено и уютно барче.
Целия вторник Луис Заблонски работи заключен в задната стая. Само два пъти му се наложи да се види с клиент лично.
Този ден нямаше много работа, за което, необичайно за него, беше благодарен.
Работеше със свалено сако и навити ръкави на ризата. Ръцете му, по които почти нямаше косми, внимателно изваждаха диамантите „Глен“ от гнездата им от бяло злато. Четирите големи камъка от обеците, диадемата и огърлицата излязоха лесно и не отнеха много време.
Когато ги извади, той можа да ги разгледа по-добре. Бяха наистина красиви, искрящи на светлината на лампата — бяло-сини, безупречни. След това ги прибра в малка кадифена торбичка и се залови с по-трудната задача, да извади четиридесетте малки камъчета. Докато работеше, от време на време лампата осветяваше едно петцифрено число на долната страна на лявата му ръка. За всеки сведущ той можеше да означава само едно — номер от Аушвиц.
Заблонски беше роден през 1930 година, трети син на полски евреин бижутер от Варшава. Когато германците окупирали страната, той бил деветгодишен. През 1940 във варшавското гето били затворени близо 400 000 евреи, при дажби, значително по-малки от минималните, нужни, за да се живее.
На 19 април 1943 година 90 000 оцелели евреи от гетото, предвождани от малкото здрави мъже, останали сред тях, се вдигнали на бунт. Луис Заблонски тогава бил на тринадесет, но бил толкова слаб и изтощен, че можел да мине за четири-пет години по-малък.
Когато накрая войските на СС под командването на генерал Юрген Струп завзели гетото на 16 май, Заблонски бил един от малкото останали след масовите разстрели. По-голямата част от жителите на гетото, около 60 000, били вече мъртви — от куршуми, гранати, срутващи се сгради или екзекутирани. Останалите 30 000 били преди всичко възрастни и жени с малки деца.
Сред тях бил и Заблонски. Повечето били откарани в Треблинка и там умрели.
Но поради един от капризите на съдбата, които от време на време избират между живота и смъртта, локомотивът на влака, в който бил Заблонски, се развалил, след време дошъл друг и закарал композицията от конски вагони в Аушвиц.
Въпреки че бил определен да умре, когато им казал, че е бижутер, те го изпратили да сортира и оценява евтините дрънкулки, които все още се намирали по хората от всеки нов ешелон. Един ден го извикали в болницата на лагера и той попаднал в ръцете на усмихнат рус човек, когото наричали „Ангела“ и който продължавал да извършва маниакалните си експерименти с гениталиите на еврейски деца в пубертетна възраст. Луис Заблонски бил кастриран без упойка на масата на Йозеф Менгеле…
Той освободи последните от четиридесетте по-малки диаманта и провери дали не е пропуснал някой. Преброи ги и започна да мери теглото им. Общо четиридесет, средно по половин карат, но повечето по-малки. Ставаха за годежен пръстен, но общо струваха някъде към 12 000. Щеше да ги пласира през „Хатър Гардън“ — плащане в брой — той познаваше хората си. След това започна да мачка златото в безформена маса.
Към края на 1944 година оцелелите от Аушвиц били закарани на запад и Заблонски бил освободен от английските войски в Берген-Белзен по-скоро мъртъв, отколкото жив. След интензивно лечение в болница Заблонски бил заведен в Англия, където, подпомогнат от един равин от Северен Лондон и след допълнителна рехабилитация, станал помощник на един бижутер. През 1960 година той напуснал работодателя си и отворил собствен магазин за бижута в Ист Енд, а десет години по-късно и настоящия, по-проспериращ, в Уест Енд.