За първи път по доковете в Ист Енд започнал да борави с донесени от моряците камъни — смарагди от Цейлон, диаманти от Африка, рубини от Индия и опали от Австралия. В средата на осемдесетте той вече бил забогатял от двете си занимания — законното и незаконното, — станал един от най-добрите пласьори в Лондон, специалист по диамантите, имал голяма къща в Голдърс Грийн и станал стълб на обществото там.
Когато златото се превърна в безформено кълбо, той го пусна в една торба с други подобни парчета. Той изпрати Сандра, затвори магазина, подреди стаята и взе четирите камъка със себе си у дома. По пътя за вкъщи от една телефонна кабина той се обади на един номер в Белгия, близо до Антверпен. Абонатът беше в малко селце на име Нижлен. От къщи той набра номера на Британските авиолинии и си запази билет за Брюксел за следващата сутрин.
На южния бряг на Темза, където някога бяха гниещите докове, от началото на осемдесетте се осъществяваше мащабна строителна програма. Между новите постройки бяха останали големи площи, покрити със строителни отпадъци, лунни пейзажи, в които тревата се бореше с парчета тухли и прахоляк.
Някой ден тук щеше да има нови жилищни блокове, магазини и многоетажни паркинги, но никой не знаеше кога.
При по-топло време пияниците си устройваха биваци на това място и ако някоя „муцуна“ от Южен Лондон искаше да се отърве от някое веществено доказателство, просто трябваше да го занесе в средата на тази пустош и да го подпали.
Късно вечерта във вторник, 6 януари, Джим Ролингс преминаваше през една площ от няколко акра и се спъваше в тъмнината в парчета зидария. Ако някой го наблюдаваше, щеше да забележи, че носи туба с бензин и чудесно изработено дипломатическо куфарче от телешка кожа.
Луис Заблонски премина през формалностите на летище „Хитроу“ в сряда сутринта без проблеми. С дебело палто и мека шапка, с ръчна чанта и голяма лула, стърчаща между зъбите му, той се присъедини към ежедневния поток бизнесмени от Лондон до Брюксел.
На борда една от стюардесите се наведе към него и прошепна:
— Боя се, че не можем да позволим да запалите лулата си в кабината, сър.
Заблонски се извини и мушна лулата в джоба си. Нямаше нищо против. Не пушеше, а и дори да я беше запалил, тя нямаше да гори много добре. Нямаше как, с четири крушовидни диаманта под стиската тютюн.
На летището в Брюксел той нае кола и се отправи на север към Нижлен.
Центърът на диамантената индустрия в Белгия е Антверпен и по-специално около Пеликаанстраат, където са магазините на големите фирми и работилниците. Но както при повечето индустрии, и диамантената разчита отчасти на голям брой дребни търговци и занаятчии, препитаващи се в ателиетата си, които поемат част от работата. В Антверпен също има такива дребни занаятчии, повечето евреи от континента.
На изток от града има една област, Кемпен, в която има множество селца, приютили десетки такива работилнички. В средата на Кемпен се намира Нижлен, непосредствено на главния път и железопътната линия от Лиер до Херенталс.
На Моленстраат живееше някой си Раул Леви, който се установил в Белгия след войната и който беше втори братовчед на Луис Заблонски от Лондон. Леви беше шлифовач на диаманти и живееше в една от малките спретнати тухлени къщички, подредени от западната страна на Моленстраат. Работилницата му беше на гърба на къщата. Заблонски пристигна там малко след обед.
Спориха около час и се договориха. Леви трябваше да шлифова отново диамантите, като загуби минимална част от теглото им, но така че все пак да се променят. Споразумяха се за хонорар от 50 000 лири, половината в предплата и остатъка след продажбата на четвъртия камък. Заблонски се върна в Лондон.
Докато Заблонски беше в Белгия, Джон Престън се настаняваше в новия си кабинет на втория етаж. Беше доволен, че остава в „Гордън“.
Предшественикът му се беше пенсионирал в края на годината и неговият заместник, който без съмнение се беше надявал да заеме началническия пост, беше поел управлението на „С1 (А)“ за няколко дни. Той прикри разочарованието си добре и обширно информира Престън за новата му работа, която му се стори еднообразна и скучна.