Останал сам същия следобед, Престън прегледа списъка на министерствата, охранявани от секция „А“. Не беше по-дълъг, отколкото можеше да се очаква, но повечето нямаха нужда от кой знае каква охрана. Информацията, която би могла да изтече оттам, щеше да е само политически неудобна. Например документи, свързани с евентуално намаляване на социалните разходи, можеха винаги да се окажат опасни, тъй като в профсъюзите беше пълно с хора, изповядващи крайно леви възгледи, но в повечето случаи с тези документи можеше да се занимава вътрешната охрана на министерствата.
За него важните ведомства бяха външното министерство, секретариатът на правителството и отбраната. И трите получаваха документи с невероятна стойност. И трите обаче си имаха доста добри охраняващи екипи. Престън въздъхна. Започна да върти телефоните, за да си уреди срещи за запознаване с началниците на охраната на главните ведомства.
Между два разговора той погледна купчината папки, които беше донесъл от стария си кабинет, два етажа по-горе. Докато чакаше да му се обади един от хората, зает в момента с нещо друго, той ги подреди една по една в новия си личен сейф. Последната беше докладът му от предишния месец, неговото лично копие. То беше единственото, освен онова с надпис „БП“, което беше в регистратурата. Повдигна рамене и го постави в дъното на сейфа. Може би никога повече нямаше да го преглежда, но не виждаше защо да не го запази като спомен от доброто старо време. В края на краищата струваше му доста усилия да го състави.
3.
Москва
сряда, 7.01.1987 г.
От: X. А. Р. Филби
До: Генералния секретар на КПСС
Позволете ми да започна, другарю Генерален секретар, с кратък преглед на историята на Британската лейбъристка партия, постоянното проникване в нея и евентуалното й доминиране от твърдата левица през последните двадесет и пет години. Само въз основа на какъв преглед, вярвам, събитията от последните няколко години и намеренията за следващите няколко месеца могат да се оценят в тяхната перспектива.
След като Хю Гейтскъл се зарази с неизвестната вирусна болест, която накрая причини смъртта му, развитието на Лейбъристката партия едва ли можеше да протече по-благоприятно, дори и сценарият да беше писан тук, в Москва.
Трябва да е ясно, че дълбоко в Лейбъристката партия винаги е имало себеотдайно, твърдо просъветско, марксистко-ленинско крило. Но през по-голямата част от историята на тази партия то е било малцинство, неспособно да повлияе върху хода на събитията, оформянето на политиката и, най-важното, подбора на кандидати за ръководните партийни постове.
Докато партията беше под ръководството на решителния Клемънт Атли или на пламенния Хю Гейтскъл, положението нямаше шанс да се промени.
И двамата твърдо се придържаха към „списъка на забраните“, според който в партията нямаха място цял спектър марксистко-ленински; троцкистки и революционни формации, да не говорим за заемане на ръководни длъжности.
След като Хю Гейтскъл, човекът, който през 1960 г. изправи партийната конференция на крака с думите: „На борба, на борба и пак на борба за опазване на традиционната същност на партията“, умря през януари 1963 г., ръководител стана Харолд Уилсън и се задържа на този пост почти тринадесет години. Този човек имаше две характерни черти, които са силно свързани с това, което се случи с партията през тези тринадесет години.
За разлика от Атли той беше суетен до невероятна степен и за разлика от Гейтскъл би направил всичко, за да избегне конфликт. Усещайки това, нашите приятели в партията предприеха дългоочакваната и много внимателна кампания за включването на повече техни симпатизанти и по-дълбоко в структурата на партията.
Известно време това беше непоносимо тежка работа.
После, през 1972 г., нашите просъветски приятели в Националния изпълнителен комитет (по-нататък наричан НИК) опипаха почвата, като помогнаха да се прокара една резолюция, по силата на която „отделът за проучване на труда“ трябваше да се заличи от „списъка на забраните“. Този отдел въпреки заблуждаващото си название нямаше нищо общо с Лейбъристката партия и се контролираше изцяло от комунисти. За щастие, центристите не реагираха на този ход. През следващата 1973 година твърдата левица в НИК успя изцяло да премахне „списъка на забраните“.
За по-добри резултати марксистко-ленинската група в партията не можеше и да мечтае. Малко от тях бяха новаци, повечето се бяха привързали към идеите през тридесетте. Налагаше се броят им в партията да се увеличи. Знаеше се, че мнозина техни и наши приятели са били изключени и че има цяло едно поколение от активисти на твърдата левица, което търси политически покрив. След като веднъж вратата се открехна, тези хора от всички възрасти изпълниха партийните редици.