С годините повечето от старите кадри, които поддържаха огъня в партията по време на безнадеждното ръководство на Гейтскъл и Атли, трябваше постепенно да се пенсионират. Но те изиграха ролята си — отвориха вратите отвътре. Сега твърдата левица се състои от тази нова генерация — хора, които са били млади преди петнадесет години, а сега са зрели. Те не само съставляват една солидна част от членската маса, но и са проникнали на практика до почти всички нива.
От 1973 г. насам жизненоважният НИК почти не е излизал от контрола на твърдата левица, която чрез умелото използване на този инструмент успя да промени до неузнаваемост устройството на партията и състава на ръководните органи.
Едно кратко отклонение, другарю Генерален секретар, за да обясня какво имам предвид, когато казвам „наши приятели“ в редовете на Британската лейбъристка партия и профсъюзното движение. Те попадат в две категории — осъзнати и неосъзнати. В първата категория не попадат хората от така наречената „мека левица“, нито пък троцкисткото крило (и двете се ужасяват от Москва, макар и по различни причини). Става дума за ултратвърдата левица. Те са убедени до мозъка на костите си марксист-ленинци, които обаче не се наричат комунисти, защото не желаят да ги смятат за членове на напълно безполезната Британска комунистическа партия. Независимо от всичко те са непоклатими привърженици на Москва и в девет от десет случая биха действали в съответствие с нейните желания — дори и тези желания да са негласни, тези хора биха ги изпълнили, като при това упорито твърдят, че действат по тяхна вътрешна убеденост или по свързани с Англия мотиви.
Втората група приятели в партията, сега доминираща, или твърдата левица, обединява хора, които са дълбоко политически и емоционално свързани с идеята за социализъм, който е толкова наляво, че би могъл да се определи като марксистко-ленински. При всякакви обстоятелства или случайности те спонтанно биха реагирали по начин, напълно съответстващ или близък до нуждите на съветската външна политика по отношение на Англия или западния съюз. Те нямат нужда от инструктаж или напътствия и дори е възможно да се почувстват обидени, ако такива им се предложат. Това са хора, които съзнателно или несъзнателно, независимо дали подтиквани от убеждения, криво-разбран патриотизъм, инстинкт за разрушаване, желание да се издигнат, страх от външен натиск, чувство за собствена значимост или желание да не се отделят от стадото, биха действали по начин, който напълно съответства на нашите, съветски интереси. Оказват влияние в наша полза.
Разбира се, всички те твърдят, че са борци за демокрация. За щастие, повечето от британците днес под „демокрация“ разбират плуралистично (многопартийно) общество, чието ръководство се избира периодично с тайно гласуване. Очевидно нашите приятели от твърдата левица, които лягат, стават, дишат и сънуват с политиката на лявото крило всеки час, всеки ден, под този термин разбират „демокрация на посветените“, която ще бъде контролирана от тях или подобни на тях хора. За щастие, пресата не си дава труд да изясни това.
А сега, другарю Генерален секретар, трябва да спомена и въпроса, който много години разделяше усилията на британското работническо движение. Става дума за двата възможни „пътя към социализма“, които от десетилетия са били паралелни в идеологията на левицата и проблемът беше разрешен едва през кулминационната 1976 година, преди едно десетилетие.
Двата конкуриращи се пътя за напредъка на левицата в английското общество бяха „парламентарният“ и „индустриалният“. Според привържениците на първия Лейбъристката партия имаше по-добри шансове, ако не разкрива истинските си планове и след като вземе властта, създаде едно наистина революционно общество. Според привържениците на втория работниците трябваше да се сплотят в профсъюзното движение, след това да се изведат на улицата и по този начин да поемат управлението.
Не трябва да се забравя, че истинското гнездо на марксизъм-ленинизма в Англия винаги са били профсъюзите. Поради една причина — в тях винаги е имало повече наши привърженици, отколкото в парламентарната група на партията. Ето защо с години основното влияние, до абсолютния му връх през 1976 г., упражняваха те.
Когато дойде на власт през 1974 г., след падането на правителството на Хийт, Уилсън знаеше, че не може да се конфронтира с тях. Ако го направеше, партията щеше да се разцепи и да падне от власт. По това време страната бързо затъваше икономически — и индустрията, и търговията, и финансите — и се разкъсваше от организирани от профсъюзите стачки, претенции за по-високи заплати, понижаваща се производителност, повишаващи се цени и данъци.