През април 1976 година Харолд Уилсън изпусна контрола — и на профсъюзите, и на икономиката. Катастрофата наближаваше и икономистите знаеха това. Той си подаде оставката по здравословни причини и поста му зае Джеймс Калахан.
В края на лятото страната отиваше към фалит и се нуждаеше бързо от голям заем от Международния валутен фонд. Но МВФ поставяше твърди условия. През октомври финансовият министър буквално трябваше да се моли на профсъюзните барони да приемат по-ниско заплащане и намаление на социалните разходи. Това стана на конференцията на Лейбъристката партия.
Филби стана и отиде до прозореца. Той добре помнеше тази драматична есен и въздъхна със съжаление. Той беше най-близък съветник и информатор при осъществяването на контактите и получаването на инструкции от Москва. Беше жалко — от гражданската война през седемнадесети век страната не беше се приближавала толкова до възможността да се установи революционен режим. Никога оттогава не беше се приближавала толкова до извънпарламентарно управление. Върна се при машината.
Вие ще си спомните с не по-малко от моето съжаление, че тогава съветът на Москва беше да се приеме призивът на Калахан за умереност. За две седмици войнствеността на профсъюзите спадна, за да се стигне до социалното споразумение между профсъюзите и правителството.
До ден днешен англичаните не могат да си обяснят защо. Така че позволете ми да повторя това, което сигурно знаете, тъй като то има отношение към това, което трябва да последва.
Трябваше да се приеме призивът на финансовия министър и идеята за открита конфронтация между работниците и собствената им армия и полиция трябваше да бъде изоставена. За това има една и само една причина. Както така убедително доказваше тогава професор Крилов, поуката от историята е, че дълбоко вкоренените демокрации могат да бъдат съборени само чрез масови акции на улицата, след като има значително проникване в полицията и армията, и може да се очаква, че голяма част от тях ще откаже да се подчинява на заповедите и ще се присъедини към демонстрантите.
И именно това беше проблемът в Англия. Въпреки неспиращите опити да се създадат профсъюзни организации в двете институции (т.е. да се инфилтрират активисти), това никога не бе постигнато. Тогава беше преценено, и аз все още съм убеден — правилно, че британските войници и полицаи ще останат верни на Трона, Кралицата, Короната (както и да го наречем) и ще продължат да изпълняват заповедите.
Но ако това се беше случило, опитът да се промени ходът на английската история чрез улицата вместо чрез парламента не би бил успешен. При това този опит би върнал борбата на нашите приятели с десетилетия, дори с половин век назад.
Оттогава опитите да се запълни тази празнота в революционните възможности на Англия и да се създадат профсъюзни организации в армията и полицията продължават. Но без резултат. Джеймс Калахан, бивш съветник на полицейската федерация, не би искал да чуе за това. С идването на Маргарет Тачър цялата идея отиде на вятъра.
Нашите приятели направиха каквото можаха. След като установиха контрол върху голям брой институции в столицата, чрез пресата и другите медии, на всякакво ниво, или чрез услугите на млади троцкистки фракции, използвани като ударни групи, те започнаха неотслабваща кампания за дискредитирането и подкопаването на полицията. Целта, разбира се, е да се подкопае доверието на обществеността в полицията, която за нещастие си остава най-учтивата и най-дисциплинираната полиция в света.
Резултатите бяха променливи. Тук-там имаше успехи при експлоатирането на местни недоволства или при истински злоупотреби, корупция или полицейска бруталност, или при организирани безредици. Но английската работническа класа си остава непоправим привърженик на реда и законността, а средната класа твърдо подкрепя полицията.
Описвам това само за да обоснова едно твърдение — че така нареченият „индустриален път“ към социализма, мобилизацията на масите за действия на улицата с цел свалянето на законно избраното правителство е мъртъв като птеродактил. Единствената възможност сега е в „парламентарния път“, по-спокоен, по-прикрит, но може би много по-резултатен.
Именно последователните действия за прилагането на този път към революционен социализъм през последните години сега вече имат шанс да се увенчаят с успех. Тези резултати се дължат преди всичко на успешната до голяма степен кампания на твърдата левица, целяща превземането на Лейбъристката партия отвътре, на няколкото ключови промени в устройството на партията и на успеха на компромисната програма, която нашите истински приятели си наложиха да приемат след изборната катастрофа през 1983 година.