След отпадането на индустриалния път през 1976 година нашите приятели маркс-ленинци в Лейбъристката партия успяха да отдадат силите си целенасочено за тайното завладяване на партията, една програма, която стана изпълнима след отпадането на „списъка на забраните“ три години преди това.
Лейбъристката партия винаги се е опирала на три фактора — профсъюзите, организациите по избирателни райони и парламентарната фракция — групата членове на партията, избрани за депутати на последните парламентарни избори. Лидерът на партията винаги се избира сред последните.
От тези три фактора най-влиятелен са профсъюзите. Те упражняват властта си по два начина. Първо, те финансират партията — пълнят нейните каси със средствата, събрани от заплатите на милиони работници. Второ, на партийните конференции разполагат с „колективни гласове“, които Съюзният изпълнителен комитет използва от името на милиони членове, чието мнение не е консултирано. С тези гласове може да се прокара всякакво решение и да се избере до една трета от самия НИК — най-важния орган на партията.
Тези съюзни изпълнителни комитети с право на „колективен глас“ са жизненоважни — в тях се включват щатните активисти на профсъюзите и хората, които решават бъдещата съюзна политика. Те са на върха на пирамидата, в чиято среда са регионалните, а в най-долните слоеве — браншовите деятели. Така утвърждаването на влиянието на твърдата левица в профсъюзите се оказа от голяма важност и в действителност е постигнато.
Голям съюзник на нашите приятели при изпълнението на тази задача винаги е била апатията на голям брой умерени профсъюзни членове, които не посещават събранията на браншовите организации. Така активистите, които редовно посещават всички срещи и събрания, успяха да овладеят хиляди браншови и регионални организации и цвета на националните изпълнителни комитети. Понастоящем десетте най-големи от осемдесетте профсъюзи, асоциирани към партията, контролират повече от половината от гласовете на профсъюзното движение. Девет от тези десет се ръководят от твърдата левица срещу два в началото на седемдесетте. Всичко това беше постигнато през главата на британските работници от около десет хиляди посветени на делото хора.
Значението на тези доминирани от левицата профсъюзи ще се изясни напълно, когато опиша Избирателната колегия, органа, който избира лидера на партията. Профсъюзите контролират 40% от гласовете в тази така наречена „колегия“.
Следват лейбъристките организации по избирателни райони. В сърцевината на последните са „управителните комитети“, които, освен че движат ежедневните дела на организациите, имат и още една много важна функция — те избират лейбъристкия парламентарен кандидат в райони. През десетилетието от 1973 до 1983 твърдолинейните млади активисти от крайната левица започнаха да навлизат в тези организации и чрез усърдно посещаване на скучни и непопулярни събрания успяха да изместят старите ръководства на управителните комитети и постепенно да поемат контрола в тях.
Когато избирателните райони попадаха под контрола на левите активисти, положението на до голяма степен центристки настроените депутати в парламента ставаше все по-тежко. И все пак те трудно можеха да бъдат отстранени. За пълния триумф на твърдата левица беше необходимо да се отслаби, всъщност да се обезсили, независимостта на съвестта на членовете на парламента те да се превърнат от довереници на всички избиратели в пратеници на съответния управителен комитет.
Това беше постигнато блестящо в Брайтън през 1979 г., когато бе прокарано новото изискване, а именно членовете на парламента да бъдат препотвърждавани (или отхвърляни) всяка година от техните управителни комитети. Това изискване доведе до голямо разместване във властта. Една цяла група центристи се отцепи и създаде Социалдемократическата партия, други не бяха одобрени и напуснаха политиката, някои от най-старите центристи бяха принудени да се оттеглят. И все пак парламентарната фракция, макар отслабена и унизена, запази една много важна функция — членовете на парламента, и само те, можеха да избират лидера на партията. И така, за да се овладее и третият основен фактор, това правомощие трябваше да им бъде отнето. Това се постигна, отново по настояване на твърдата левица, през 1981 г. със създаването на Изборна колегия, в която 30% от гласовете се държат от районните партийни организации, 30% от парламентарната фракция и 40% от профсъюзите. Колегията избира нов лидер, когато това се налага, и потвърждава пълномощията му ежегодно. Последното е най-същественото за плановете, които в момента се осъществяват и които ще опиша.