Когато минаваха покрай къщата му, Леви видя, че тя е тъмна и затворена. Надяваше се да го оставят там, но не го направиха. Минаха през центъра и после се отправиха на изток. Светлините на кафенетата, топли и уютни в зимния студ, минаваха покрай прозорците на колата, но никой не изтича отвътре. Леви дори успя да види неоновия надпис над полицейския участък срещу църквата и оттам не излезе никой.
На две мили от Нижлен, на изток, шосето пресича железопътната линия от Лиер за Херенталс в участък, прав като стрела, където големите дизелови локомотиви се движат със седемдесет мили в час. От двете страни на прелеза има селскостопански постройки. Двете коли спряха наблизо и загасиха светлините и моторите.
Без да каже дума, шофьорът бръкна в жабката, извади бугилка и я подаде на задната седалка. Единият от мъжете хвана носа на Леви, а другият започна да налива алкохола, местна марка, в давещото се гърло. Когато бяха излели три четвърти, го пуснаха. Раул Леви започна да плува в алкохолна мъгла. Дори болката попремина. Тримата в колата и този в предната просто чакаха.
В 23,15 разпитващият излезе от първата кола и процеди нещо през прозореца. По това време Леви беше в безсъзнание и помръдваше конвулсивно. Двамата го измъкнаха от колата и го завлякоха до релсите. В 23,20 единият го удари по главата със стоманена щанга и той умря. Сложиха го на линията. Премазаните му ръце бяха на едната релса, а наблизо беше главата му.
Ханс Гробелар изведе последния нощен експрес от Лиер точно в 23,09 — по разписание, както винаги. Беше последният за деня курс и той щеше да си бъде у дома, в топлото легло, в Херенталс около един часа. Влакът не спираше в Нижлен и той премина оттам навреме, в 23,19. След гарата той ускори по правия участък към прелеза с близо 70 мили в час. Големият прожектор осветяваше релсите стотина метра напред.
Малко преди да наближи прелеза, той видя превитата фигура върху релсите и натисна спирачките. Влакът започна да губи скорост, но недостатъчно. От колелата заизскачаха искри. С отворена уста той гледаше как светлината приближава. На двама от колегите му вече се беше случвало — самоубийци или пияници, така и не се разбра. Не и след това. С такъв локомотив, казваха, дори не усещаш удара. Той не го усети. Свистящата машина мина през мястото все още с 30 мили в час.
Когато накрая спря, дори не можеше да погледне. Изтича до една от фермите и вдигна тревогата. Когато полицията дойде и освети с електрически фенерчета, пихтията под колелата приличаше на ягодов конфитюр. Ханс Гробелар се прибра вкъщи призори.
Същата сутрин, но четири часа по-късно Джон Престън влезе във фоайето на Министерството на отбраната в Уайтхол, доближи се до бюрото на рецепцията и се легитимира с универсалния си пропуск. След неизбежната проверка в кабинета на този, при когото идваше, го заведоха с асансьора нагоре и после през няколко коридора до кабинета на началника на вътрешната охрана на министерството, високо, откъм гърба на постройката и с изглед към Темза.
Бригаден генерал Бърти Капстик се беше променил малко от последния път, когато го видя в Ълстър преди години. Едър, червендалест и добродушен, с бузи като ябълки, които му придаваха вид повече на фермер, отколкото на войник, той излезе напред и изрева:
— Джони, момчето ми, от плът и кръв! Влизай, влизай!
Въпреки че беше само с десет години по-възрастен от Престън, Капстик имаше навика да нарича почти всички по-млади от него „момчето ми“, като провинциален роднина, което подхождаше на външния му вид. Но преди време той беше добър войник — беше навлизал дълбоко в територията на терористите по времето на малайзийската кампания, беше командвал група експерти по инфилтриране в джунглата на Борнео по време на индонезийската криза, както сега се нарича.
Той му показа стол и извади бутилка малцово уиски от един шкаф.
— Глътчица, а?
— Май е рано — запротестира Престън. Единадесет едва минаваше.
— Глупости. За старото време. И без това кафето, което правят тук, е неописуемо. — Капстик седна и бутна чашата към Престън през бюрото. — Та какво направиха с теб, момчето ми?
Престън направи гримаса:
— Казах ти по телефона какво ми набутаха. Гадна полицейска работа. Не се обиждай, Бърти.
— Е, и при мен е същото. На тревичката, на паша. Аз съм офицер от запаса, разбира се, та не е толкова лошо. Пенсионирах се на петдесет и пет и успях да се наместя в това гнезденце. Не е много зле. Клатя се във влака всеки ден, проверявам мерките по охраната, следя всички да са добри момчета и се прибирам вкъщи при малката ми женичка. Можеше и да е по-зле. Както и да е, за старото време!