— Наздраве — каза Престън и двамата отпиха.
Старото време не беше толкова розово, помисли той. Когато го видя за последен път преди шест години, заблуждаващо откритият Бърти Капстик беше заместник-началник на военното разузнаване в Северна Ирландия, тогава полковник, и работеше в онзи комплекс постройки в Лисбърн, от чиито информационни банки може да се разбере кой от хората на ИРА си е почесвал гърба напоследък.
Престън тогава беше от момчетата, които работят в цивилни дрехи, под прикритие, подвизават се из гетата и разговарят с информаторите, взимат оставени за тях пакети на тайни места. Бърти Капстик беше застанал твърдо зад него пред служителите от Холируд Хаус, когато „изгоря“ и едва не го убиха по време на акция.
Това стана на 21 май 1981 година и на следващия ден вестниците бегло споменаха за случая. Престън беше в кола без отличителни знаци и трябваше да се срещне с един информатор в квартала Богсайд на Лондондери. Така и не стана ясно дали е изтекла информация на горните етажи, дали колата му е била използвана повече, отколкото трябва, или лицето му е било „възстановено“ от разузнавачите на „Временното крило“ на ИРА. При всички случаи кашата беше забъркана. Точно когато влезе в територията на републиканците, от една малка уличка излезе кола с четирима въоръжени „временни“ и тръгна след него.
Той ги видя в огледалото и отмени срещата веднага. Но онези не бяха доволни. Навътре в гетото те препречиха пътя му с колата си и се изтъркаляха навън — един с пистолет и двама с автомати.
Без да може да избира друго освен рая или ада, Престън пое инициативата. Напук на нападателите и срещу всички шансове, той също се изтъркаля от колата точно когато автоматичният огън я дупчеше. В ръката му беше деветмилиметров браунинг, поставен на автоматична стрелба. От паважа той им го демонстрира. Те бяха се надявали, че той ще умре кротко — бяха твърде близо един до друг.
С бърза стрелба остави двама на място, а от шията на третия откъсна голямо парче месо. Шофьорът им беше включил на скорост и изчезна в кълба дим от изгорели гуми. Добра се до една квартира на Специалната армия и остана там, докато Капстик дойде да го прибере.
Разбира се, на дявола трябваше да се плаща — последваха разпити, разследвания, тревожни въпроси отвисоко. И дума не можеше да става да продължи. Наистина беше „изгорял“, както е на професионален жаргон, тоест идентифициран. Вече нямаше полза от него. Оцелелият би познал лицето му навсякъде. Дори не позволиха да се върне в стария си полк. Кой знае колко терористи се навъртат натам?
Бяха му предложили Хонконг или вратата навън. Тогава Бърти Капстик поприказва с един приятел. Имаше и трети вариант. Да напусне армията като майор на четиридесет и една и да отиде като късно постъпил в MI5. Спря се на това.
— Нещо специално? — попита Капстик.
Престън поклати глава:
— Просто обиколка за запознаване.
— Не се тревожи, Джони. Вече знам, че ти си на мястото. Ако се случи нещо по-едро от обир на новогодишния фонд, ще ти се обадя. Как е Джулия между другото?
— Остави ме. Преди три години.
— Съжалявам за това — лицето на Бърти Капстик се смръщи. — Заради друг?
— Не. Не тогава. Сега има някой, предполагам. Заради работата, знаеш как е.
Капстик кимна мрачно:
— Моята Бети винаги е била много добра. Нямало ме е вкъщи половината от времето. Не отстъпи. Поддържа огъня в огнището. Общо взето, не е живот за жена. Случвало се е и друг път. Често. И все пак лош късмет. Виждаш ли момчето?
— Чат-пат.
Капстик едва ли можеше да улучи по-болно място. В малкия си и пуст апартамент в Кенсингтън Престън държеше две фотографии. На едната бяха той и Джулия в деня на сватбата им, той на двадесет и шест, стегнат в униформата на парашутния полк, а тя на двадесет, красива и бяла. На другата беше синът му Томи, който за него означаваше повече от самия му живот.
Бяха живели като обикновено семейство на военен в различни общежития за семейни и Томи се беше родил осем години по-късно. Идването му на бял свят му даде чувство на удовлетворение, но не и на нея. Скоро след това Джулия започна да се отегчава от тежестите на майчинството, прибавени към самотата при отсъствията му, започна да се оплаква, че не достигат парите. Започна да му натяква да напусне армията и да печели много пари в цивилния живот. Не искаше да разбере, че той обича работата си и че скуката зад бюрото в търговията или някоя индустрия би го докарала до лудост.