Прехвърли се в разузнавателния корпус, но това само влоши нещата. Изпратиха го в Ълстър, където съпругите нямаха право да ходят. След това се потопи под повърхността и контактите съвсем престанаха. След инцидента в Лондондери тя изрази чувствата си недвусмислено. Опитаха още веднъж. Живееха в едно предградие, той вече работеше в „Петицата“ и почти всяка вечер си беше вкъщи. Проблемът с раздялата беше разрешен, но бракът им беше станал горчив. Джулия искаше повече, отколкото позволяваше заплатата му на късно постъпил.
Когато по нейно настояване изпратиха Томи в училище, за което се плаща, близо до къщата им, тя започна работа като моделиер в една модна къща в Уест Енд. Това още повече утежни финансите им. След още една година тя го напусна изцяло, като взе детето със себе си. Той научи, че тя живее с шефа си, достатъчно стар, за да й бъде баща, но с възможности да поддържа стила й и да изпрати Томи в скъп частен пансион в Тонбридж. Сега почти не виждаше дванадесетгодишния си син.
Беше й предложил да се разведат, но тя не искаше. След три години неконсумиран брак той щеше да получи развод и без това, но тя заплаши, че тъй като той не може да осигури издръжка за нея и за детето, тя ще го вземе. Беше притиснат в ъгъла и го знаеше. Позволяваше му да взема детето за седмица всяка ваканция и една неделя през учебните срокове.
— Трябва да тръгвам, Бърти. Знаеш къде да ме намериш, ако нещо се случи.
— Разбира се, разбира се. — Капстик се затътри към вратата, за да го изпрати. — И се пази, Джони. От нас, готините, не останаха много.
Разделиха се с шегата и Престън се върна на Гордън стрийт.
Луис Заблонски познаваше мъжете, които дойдоха с товарния микробус и почукаха на вратата му късно в събота вечерта.
Както обикновено в събота, той беше сам вкъщи. Берил беше излязла и нямаше да се върне до малките часове. Предполагаше, че те знаят това.
Когато се почука, той гледаше филма по телевизията и не се обезпокои. Отвори и те нахълтаха в антрето, като затвориха вратата след себе си. Бяха трима. За разлика от четиримата, които посетиха Раул Леви (инцидент, за който Заблонски не знаеше нищо, тъй като не четеше белгийски вестници), тези бяха биячи, наети от лондонския Ист Енд.
Двамата бяха зверове, обикновени убийци с лица като пържоли, готови да направят каквото им се каже и да изпълняват заповедите на третия. Той беше слаб, сипаничав, зъл, със сплъстена руса коса. Заблонски не ги познаваше лично. Той просто ги „позна“ — беше виждал такива в лагерите, униформени. Това подсили желанието му да се противопостави. Знаеше, че е безполезно. Хора като тези винаги правеха каквото си пожелаят с такива като него. Нямаше смисъл да се бори или да се моли.
Изблъскаха го във всекидневната и го хвърлиха в собствения му фотьойл. Единият от мъжете отиде зад него и го затисна, за да не мърда. Другият застана отдясно, като с длан поглаждаше юмрука си. Русия придърпа един стол, седна на него и се втренчи в лицето на бижутера.
— Удари го — каза той.
Биячът отдясно стовари тежък удар право в устата му. На ръката му имаше бокс. Там, където беше устата на Заблонски, се размазаха зъби, устни, кръв и венци.
Русия се усмихна.
— Не там — каза той, — нали ще трябва да говори. По-надолу.
Биячът стовари два първокласни върху гръдния му кош. Няколко ребра се пукнаха. От устата му се чу виене. Русия се усмихна пак. Харесваше му, когато издават звуци.
Заблонски се помъчи да се изкопчи, но беше все едно. Силните ръце отзад го държаха здраво, както онези, на каменната маса в Полша преди толкова години, когато русият се беше усмихвал над него.
— Направил си кофти, Луис — изчурулика Русия, — разстроил си един приятел. Мисли, че си му гепил нещо, и сега си го иска.
Каза му какво е. Заблонски преглътна с мъка част от кръвта, която пълнеше устата му.
— Не са тук — задави се той.
Русия се замисли.
— Претърсете наоколо — каза им той, — той ще кротува. Разбишкайте всичко!
Двамата започнаха, а Русия и бижутерът останаха във всекидневната. Търсеха внимателно и това им отне час. Накрая всеки бюфет, шкаф, чекмедже, пролука, цепнатина бяха преровени. Русия се задоволяваше да ръга от време на време счупените ребра на Заблонски. Малко след дванадесет биячите се върнаха от тавана.
— Нищо — каза единият.
— Кой ги гепи, Луис? — попита Русия.
Опита се да не им каже, а те започнаха да го удрят отново, докато им каза. Когато този отзад го пусна, той се свлече напред върху килима и се преобърна на една страна. Около устата му посиняваше, очите му се движеха хаотично, дъхът му излизаше на кратки, мъчителни тласъци.