Този ден, 20 януари, Бърти Капстик се обади на Джон Престън в „Гордън“. Лъжливото добродушие в говора му го нямаше.
— Джони, помниш ли какво говорихме онзи ден? Ако нещо стане… Е, станало е. И не е новогодишният фонд. Голямо е, Джони. Някой ми е изпратил нещо по пощата. Не, не е бомба, но може да се окаже по-лошо. Изглежда, имаме изтичане на информация. От много високо. Това значи, че трябва да се занимава твоят отдел. Май е по-добре да дойдеш и да видиш сам.
Същата сутрин, отново в отсъствието на собственика, но повикани и влезли с осигурени предварително ключове, в апаратамента на осмия етаж на Фонтеной Хаус дойдоха двама работници. През деня те изкъртиха от стената повредения сейф и монтираха идентичен нов. До вечерта те боядисаха стената наоколо, както си беше. След това си отидоха.
5.
Едва в понеделник, 19 януари, когато децата бяха на училище, а Ерита по магазините, Харолд Филби успя да довърши втория си меморандум за Генералния секретар на КПСС. Получаването на първия не беше потвърдено, нито пък знаеше как е бил приет. От разкритията във втория меморандум щеше да зависи дали съветският лидер ще приеме мнението, на което държеше авторът.
От: Харолд А. Р. Филби
До: Генералния секретар на КПСС
С това ще завърша отговора на вашето писмо от 31 декември. На 7 май 1981 г. милиони лондончани се стекоха към урните, за да изберат новия градски съвет на Лондон. Старият съвет се управляваше от консерваторите под ръководството на сър Хорас Кътлър. Лейбъристката партия кандидатстваше начело с Андрю Макинтош, силно популярен лейбърист от центристкото крило, привърженик на традиционните лейбъристки стойности. След затварянето на урните се оказа, че лейбъристите са спечелили. Макинтош беше новият ръководител на съвета.
След шестнадесет часа — не дни, седмици или месеци — Андрю Макинтош беше свален на закрито заседание на вътрешния комитет на лейбъристката група и заменен от един представител на твърдата левица — Кен Ливингстън, за когото бяха чували не повече от пет процента от лондончаните. Смяната беше наистина брилянтна, дори самият Ленин би се гордял с нея. Но да се обединят делегатите на твърдата левица, които съставиха минималното мнозинство, което свали Макинтош, трябваха не часове, а седмици и месеци, като голяма част от заслугите са на самия Ливингстън.
Макар че беше невзрачен, неправещ впечатление дребен човек с носов глас, Ливингстън се показа като завършен политик от крайната левица. Активист от най-ранна възраст, доволен, че живее (поне докато се появи като лидер в лондонския градски съвет) в едностайно апартаментче, лишен от всякакъв семеен живот, свободно време и приятели, той диша политика по двадесет и четири часа на денонощие. Няма толкова незначително събрание, че той да не го посети, подкрепи и да не произнесе реч, стига само да може да допринесе, дори и само с един спечелен допълнително глас, който по-късно може да се окаже полезен.
Като резултат, използвайки градската управа като трамплин, за пет години той успя да изгради собствена политическа машина, която служи на крайната левица и чиито пипала обхващат цялата страна, далеч извън границите на Лондон. Като член на парламента, какъвто е от миналата година, той успешно зае мястото на Антъни Уеджуд Бен. Великолепен ръководител, сега той е един от моторите на превземането на Лейбъристката партия от твърдата левица.
Описвам това, защото превратът на Ливингстън е моделът, по който ще бъде заменено ръководството и на самата партия — не преди изборната победа, а няколко дни след това. Думата „преврат“ не е преувеличение. В Голям Лондон живеят повече от единадесет милиона души — 20% от населението на страната. По големина е колкото Люксембург или Лихтенщайн (т.е. минидържава) и бюджетът му е по-голям от този на осемдесет от 150-те държави, представени в ООН.
Сега към подробностите. В сърцето на твърдата левица в Лейбъристката партия и профсъюзите има една група от двадесет души, за които заедно може да се каже, че са представители на ултралявото крило.
Те не могат да се нарекат комитет, защото, макар и да поддържат връзка помежду си, рядко, дори никога не се събират на едно място. Всеки е посветил живота си на трудното издигане нагоре във вътрешния апарат, всеки има много повече влияние, отколкото би било нормално за заеманата длъжност. Всеки от тях е истински марксист-ленинист.
От тези двадесет (деветнадесет мъже и една жена) девет са профсъюзни дейци, шест (включително жената) са депутати, има двама академици, един пер, един адвокат и един издател. Това са хората, които ще започнат и ще осъществяват завземането.