Формално домакин беше сър Мартин Фланъри, секретар на правителството, но той отстъпи председателското място на сър Антъни. Министерството на отбраната се представяше от сър Пери Джоунс, външното министерство от сър Патрик (Пади) Стриклънд, а вътрешното министерство, което ръководи политически MI5 — от сър Хюбърт Вилиърс.
ПКЦ, или Правителственият комуникационен център, базиран в Глостършир, една невероятно важна служба във времето на техниката, почти колкото и самото разузнаване, се представяше от заместник генералния си директор, тъй като генералният беше в отпуск.
От Чарлс стрийт дойде сър Бърнард Хемингс, като със себе си доведе Брайън Харкорт-Смит.
— Реших, че ще е по-добре, ако Брайън е напълно в играта. — Това каза Хемингс на сър Антъни. Всички бяха наясно, че го прави в случай, че по-нататък не може да участва сам.
Последният от присъстващите, седнал невъзмутимо на другия край на дългата маса срещу сър Антъни Плъм, беше сър Найджъл Ървинг — шеф на MI6.
Странно, но докато MI5 има главен директор, MI6 няма. Тя има шеф, който в разузнаването и в правителствените кръгове беше известен като „С“, независимо от името му. Още по-странно е, че „С“ не е първата буква на английската дума CHIEF (Шеф), а произлиза от името на първия шеф на MI6, Мансфийлд Къмингс (Cummings). Йън Флеминг, както винаги с ирония, в романите си за Джеймс Бонд говори за „М“, взето от малкото име, а не от фамилното.
Всичко присъстваха девет души, седем от които посветени в рицарско звание, които държаха в ръцете си повече власт, отколкото които и да е било други седем души в страната. Всички се познаваха добре и се обръщаха един към друг на малко име, без, разбира се, заместник-директорите, които използваха почтителното „сър“.
Сър Антъни Плъм откри заседанието с кратък разказ за разкритията от предния ден, който предизвика смайване, и даде думата на сър Бърнард Хемингс. Ръководителят на „Петицата“ добави още подробности, като спомена и неуспеха в Скотланд Ярд. Сър Пери Джоунс само добави, че не е възможно излизането на фотокопията от министерството да е резултат на случайност или небрежност. Очевидно ставаше дума за обмислено и конспиративно деяние.
След като свърши, около масата се възцари тишина. Две думи бяха надвиснали като призрак над всички. Оценка на вредата. Колко време е продължавало това? Колко документа са предадени? На кого? (Въпреки че почти няма съмнение.) Какви документи са предадени? Какви са вредите, нанесени на Англия и съюзниците от НАТО? И как, по дяволите, да им се съобщи за това?
— Кого си натоварил със случая? — попита Хемингс сър Мартин Фланъри.
— Името му е Джон Престън — каза Хемингс. — От „С1 (А)“. Шефът на охраната в министерството, Капстик го е повикал, когато по пощата е пристигнал пакетът.
— Бихме могли да натоварим някой, ъъъ, по-опитен — вметна Брайън Харкорт-Смит.
Сър Бърнард Хемингс се намръщи:
— Джон Престън е късно постъпил. При нас е от шест години. Имам му пълно доверие. Има и още нещо. Ние трябва да приемем това за умишлено деяние. — Сър Пери Джоунс кимна свъсено. — Можем да приемем също — продължи Хемингс, — че този, който го е извършил, ще го наричам „приятелче“, е разбрал за изчезването на документите. Можем да се надяваме, че приятелчето не знае, че са ни ги изпратили по пощата. Въпреки всичко той е разтревожен и се спотайва. Ако по следите му насъскам една глутница копои, той ще разбере, че е дошъл краят. Най-малко от всичко ни трябва спасително бягство и централна роля в някоя пресконференция в Москва. Предлагам да не вдигаме много шум и да се опитаме да го открием колкото се може по-рано. Като новоназначен, Престън може да обикаля министерствата и да проверява процедурите, без това да прави впечатление. По-добро прикритие от това няма да имаме. С малко късмет „приятелчето“ няма да усети нищо.
Сър Найджъл Ървинг кимна от далечния край на масата:
— Звучи разумно — каза той.
— Има ли шанс да се доберем до него чрез твоите източници, Найджъл? — попита сър Антъни Плъм.
— Ще пусна някои пипала — отговори той неангажиращо. Андреев, помисли си, ще трябва да уреди среща с Андреев. — А какво ще стане с галантните ни съюзници?
— Уведомяването им, или на част от тях, вероятно ще се падне на теб — припомни му сър Плъм, — ти какво мислиш?