Сър Найджъл заемаше поста си от седем години и тази беше последната му година, преди да се пенсионира. Той беше опитен, проницателен и хладнокръвен, за което съюзните разузнавателни служби го ценяха високо. И все пак да съобщиш тези новини, не беше шега. Нито пък добър финал преди излизането от играта.
Мислеше за Алън Фокс, сприхавия и от време на време саркастичен представител на ЦРУ в Лондон. От това той щеше да устрои банкет с поне шест блюда. Сър Найджъл повдигна рамене и се усмихна.
— Съгласен съм с Бърнард. „Приятелчето“ сигурно се тревожи. Можем да приемем, че няма да се втурне да краде нов пакет секретни материали през следващите няколко дни. Би било добре, ако можем да отидем при съюзниците с някои разкрития, с някакви сведения за вредите. Бих искал да изчакам и да видя какво ще направи този човек, Престън. Поне няколко дни.
— Най-важно е да оценим вредата — кимна сър Антъни. — И това, изглежда, е невъзможно, преди да хванем „приятелчето“ и да го убедим да отговори на няколко въпроса. Засега всичко зависи от напредъка на Престън.
— Звучи като заглавие на книга — каза някой от групата, когато се разотиваха. Постоянните подсекретари щяха да уведомят съответните министри при пълна конфиденциалност, а сър Мартин Фланъри щеше да има неприятен разговор с респектиращата госпожа Маргарет Тачър.
На следващия ден в Москва се състоя учредителната среща на един друг комитет.
Майор Павлов се беше обадил малко след обяд, за да каже, че ще дойде да вземе другаря полковник в шест часа. Другарят Генерален секретар на КПСС желаеше да се срещне с него. Филби предполагаше (с право), че петчасовото предупреждение му се дава, за да е трезвен и за да може да се облече както трябва.
По това време улиците, затрупани със сняг, са задръстени от едва движещ се трафик, но чайката с номера, на който пише „МОС“, премина съвсем бързо по централното платно, запазено за „властите“, елита, за охранените тузове на това, което е останало от мечтаното безкласово общество на Маркс — едно, строго структурирано общество, с ясно отграничени слоеве и толкова класи, колкото може да има само в една огромна бюрократична йерархия.
Когато минаха покрай хотел „Украйна“, Филби мислеше, че ще отидат до дачата в Усово, но след половин километър те завиха към заградения вход на масивната осеметажна сграда на Кутузовски проспект № 26. Филби беше изумен — да посетиш жилището на някой от Политбюро, беше рядко оказвана чест.
На тротоара имаше цивилни служители от Девето управление, но при желязната порта те бяха униформени — дебели сиви шинели, кожени ушанки със спуснати наушници и сините отличителни знаци на кремълската гвардия. Майор Павлов се легитимира и портата се отвори. Чайката влезе в квадратния двор и спря.
Без да каже дума, майорът го поведе във входа. След още две проверки на самоличността, проверка с металотърсач и рентгенов скенер те влязоха в асансьора. На третия етаж слязоха — той целият принадлежеше на Генералния секретар. Майор Павлов почука, вратата се отвори и един прислужник, облечен в бяло, покани Филби с жест да влезе. Поеха палтото и шапката му и го въведоха в голяма всекидневна, много добре отоплена, тъй като възрастните хора са чувствителни към студа, но изненадващо просто мебелирана.
За разлика от Леонид Брежнев, който имаше слабост към украшенията, натруфеното и луксозното, сегашният Генерален секретар беше известен с аскетизма в личния си живот. Мебелите бяха от шведско или финландско бяло дърво, малко на брой, стилни и функционални. Освен двата без съмнение безценни килима от Бухара в стаята нямаше нищо антично. Около една ниска маса бяха наредени четири стола, като от едната страна беше оставено свободно място за пети стол. Трима мъже стояха все още прави — никой нямаше право да седне без разрешение. Филби ги познаваше и кимна за поздрав.
Единият беше професор Владимир Илич Крилов. Той преподаваше съвременна история в Московския университет. Най-много го ценяха, защото беше жива енциклопедия по въпросите на социалистическите и комунистическите партии в Западна Европа, специализирал в Англия. Също така той беше член на Върховния съвет — еднопартийния съветски парламент, изпълняващ функциите на печат за подпечатване на решения, взети другаде — и на Академията на науките. Съветите му често се търсеха от Международния отдел на Централния комитет, който някога беше оглавяван от Генералния секретар.
Човекът в цивилни дрехи, но с военна стойка беше генерал Пьотър Сергеевич Марченко, когото Филби познаваше само бегло, но знаеше, че е старши офицер в ГРУ — собствената разузнавателна служба на армията. Марченко беше експерт по въпросите на вътрешната сигурност и съответно — на дестабилизацията. Половината си живот той беше изучавал западните демокрации — силите им за вътрешна сигурност и полицейски апарат.