— Остават пет — промърмори Харкорт-Смит.
— Точно така. Това е само предположение, но засега не разполагам с нищо по-добро. Трима от тези пет през този период са имали на бюрата си документи, до голяма степен подобни на откраднатите, а и много по-интересни, но не са сред десетте. Така че остават двама. Нищо сигурно. Просто силни подозрения.
Той бутна към Харкорт-Смит две папки и той ги погледна с любопитство.
— Сър Ричард Питърс и Джордж Беренсън — прочете той. — Първият е помощник-подсекретар, отговорен за международната и икономическата политика, а вторият е заместник-началник на Военното снабдяване. И двамата имат екипи от сътрудници, разбира се.
— Да.
— Но ти не подозираш тях. Мога ли да попитам защо?
— Те са заподозрени — каза Престън. — Те двамата биха натоварили помощниците си да правят копията и после да ги унищожават. Това разширява възможностите до една дузина хора. Ако елиминираме двамата шефове, би било детска игра да хванем подчинените им с тяхна помощ. Искам да започна с двамата шефове.
— Какво искаш от нас?
— Напълно тайно наблюдение и на двамата за определен период. Проверка на кореспонденцията и подслушване на телефоните.
— Ще поставя въпроса в комитета. Но имай предвид, че става дума за старши служители. По-добре е да не грешиш.
Втората среща на комитета „Парагон“ се състоя в КОБРА късно същия следобед. Харкорт-Смит заместваше сър Бърнард Хемингс. Той предостави на всички копие от доклада на Престън. Прочетоха го в тишина. Когато свършиха, сър Антъни Плъм каза:
— Е?
— Изглежда логично — каза сър Хюбърт Вилиърс.
— Мисля, че Престън се е справил добре за времето, с което разполагаше — каза сър Найджъл Ървинг.
Харкорт-Смит се усмихна леко:
— Разбира се, може да не е никой от двамата. Една чиновничка, натоварена да ги унищожи, би могла лесно да изнесе копията навън.
Брайън Харкорт-Смит беше продукт на частното образование в много ограничен кръг. Готовността му да се заяжда беше значителна и съвсем ненужна. Зад лъскавата му фасада се криеше голяма способност да изпитва неприязън. През целия си живот той беше ненавиждал на пръв поглед безпроблемната лекота, с която живеят хората около него. Ненавиждаше безкрайната и преплетена мрежа от приятелства, изтъкана преди години в училища, университети, в армията, на която всички разчитаха при нужда. Наричаха я „мрежата на старите момчета“ или „магическия кръг“. Най-много ненавиждаше факта, че не е част от нея.
Един ден, често си мислеше той, когато стане главен директор и рицар на Британската империя, ще седи сред тези хора като сред равни и те наистина ще го слушат.
Сър Найджъл Ървинг, човек с изострени възприятия, долови нещо в погледа на Харкорт-Смит, което го обезпокои. В този човек има злоба, мислеше той. Сър Найджъл беше връстник с Бърнард Хемингс и двамата бяха преживели много неща. Чудеше се кой ли ще заеме мястото му през есента. Учудваха го злобата и прикритите амбиции на Харкорт-Смит и не знаеше докъде може да доведе или вече е довело това.
— Е, чухме какво иска Престън — каза сър Антъни Плъм. — Пълно наблюдение. Ще го осигурим ли?
Ръцете се вдигнаха.
Всеки петък в MI5 се провежда така нареченото „наддаване“. То се председателства от директора на „К“, общия отдел. На него директорите на другите отдели правят заявките си за нужните им финансови средства, техника и хора за следене на обекти. Обикновено най-големият натиск е върху шефа на „А“, който контролира „наблюдателите“. Този петък, поне що се отнася до тях, въпросът беше решен предварително. Тези, които имаха нужда от тях, останаха с празни ръце, защото два дни преди това Харкорт-Смит беше дал на Престън необходимите му хора.
При групи от шест души (четирима, оформящи така наречената „кутия“, и двама в паркирани коли наоколо), при четири групи, за да покрият двадесет и четири часа, и при два обекта за наблюдение общо четиридесет и осем души бяха свалени от други задачи. Имаше възмущения, но никой не можеше да направи нищо.