Тишината, която се възцари, докато чакаха реакцията на Генералния секретар, беше почти осезаема. Накрая той заговори:
— Усилията, които полагаме през последните осем години и които споменахте, свършиха ли някаква работа?
Професор Крилов изглеждаше, сякаш е уцелен с ракета въздух-въздух. Филби долови настроението на съветския лидер и поклати глава. Генералният секретар забеляза жеста и продължи:
— В продължение на осем години ние полагаме огромни усилия, за да разклатим доверието в официалната линия. Днес наистина повечето организации, привърженици на едностранното разоръжаване, принадлежат към лявото крило и по един или друг начин се контролират от нашите приятели, тези, които работят за нашите цели. Кампанията ни донесе богата жътва от симпатизанти и влияние. Но…
Генералният секретар неочаквано удари с длани по перилата на инвалидния стол. Този жест на иначе леденостудения човек стресна слушателите му.
— Нищо не се е променило! — изкрещя Генералният секретар. После отново заговори с равен глас: — Преди пет години и преди четири години всички експерти на ЦК, от университетите, групите за анализи на КГБ, всички ни казваха, че движенията за едностранно разоръжаване са толкова силни, че могат да спрат разполагането на ракетите „Круз“ и „Пършинг“. Повярвахме им. Бяхме заблудени. В Женева стискахме със зъби и нокти, убедени от собствената си пропаганда, че ако удържим достатъчно дълго, правителствата на Западна Европа ще поддадат при натиска на „мирните“ демонстрации, които тайно поддържаме, и ще откажат да приемат ракетите. Но те ги разположиха и ние трябваше да напуснем преговорите.
Филби кимна с подобаваща скромност. През 1983 той беше надигнал глава с една статия, в която казваше, че „мирните“ движения на Запад, независимо от шумните и масови демонстрации, не са в състояние да променят съществено никакъв изборен резултат. Думите му се бяха оказали верни. Нещата се развиваха според предвижданията му.
— Раната още смъди, другари. Още смъди — каза Генералният секретар. — Сега ми предлагате нещо подобно. Другарю полковник Филби, какви са последните проучвания на общественото мнение по въпроса в Англия?
— Боя се, че не са добри — каза Филби. — Последните допитвания показват, че 20% от англичаните подкрепят идеята за едностранно разоръжаване. Но тези данни са объркващи. Сред традиционните привърженици на Лейбъристката партия този процент е по-нисък. Неприятен факт е, другарю Генерален секретар, че британската работническа класа е сред най-консервативните в света. Проучванията показват, че тя е и най-патриотичната, в традиционния смисъл. По време на Фолклендската криза трейдюнионистите захвърлиха всички правила и работиха денонощно, за да подготвят корабите за дългото пътуване. Боя се, че ако искаме да гледаме грубата реалност в очите, ще трябва да признаем, че английският работник упорито отказва да прозре, че интересите му са същите като нашите или че отслабването на отбранителната способност на страната е в негов интерес. И няма причина да смятаме, че това мнение може да се промени сега.
— Аз исках този комитет да гледа грубата реалност в очите — каза Генералният секретар. Последва пауза от няколко минути. — Вървете, другари. Вървете и продължете да мислите. Донесете ми план, действен план, който да се базира на масовия страх, за който говорите, който да експлоатира този страх както никога досега. Нещо, което ще убеди и най-проницателните мъже и жени да гласуват за премахването на ядреното оръжие от английска земя, да гласуват за лейбъристите.
Когато си отидоха, старият руснак се изправи и с помощта на бастун отиде до прозореца. Той се загледа в натежалата от снега брезова гора. Когато пое властта, още преди погребението на предшественика си, той беше твърдо решен да изпълни пет задачи до края на дните си.
Искаше да го запомнят като човека, който е увеличил производството на храни и е подобрил ефективното им разпределение, който е увеличил производството на потребителски стоки и излекувал хронично неефективната икономика, който е затегнал партийната дисциплина на всички нива, който е прогонил червея на корупцията от жизненоважните органи на държавата и който е осигурил окончателно превъзходството и в хора, и във въоръжения над стегнатите редици на враговете. Четири години по-късно той знаеше, че се е провалил и в петте.
Беше стар и болен, знаеше, че времето му свършва. Винаги се беше гордял с прагматизма, с реализма си в рамките на истинския марксизъм. Но дори реалистите имат мечти, а възрастните хора са и суетни. Неговата мечта беше проста — един огромен успех, един монумент, който щеше да бъде негов, и само негов. Колко силно е това желание през тази студена зимна вечер, знаеше той и само той единствен.