В неделя Престън мина покрай къщата на Кланрикард Гардънс, улица, която води на север от Бейзуотър Роуд. Бъркиншоу беше прав — това беше една от някога богатите пететажни викториански постройки, които сега силно се нуждаят от ремонт и се дават евтино под наем. Малкото дворче отпред беше буренясало. Пет стъпала водеха към една олющена врата над нивото на улицата. Встрани от нея имаше стълби надолу, към сутерена, чиято входна врата едва се показваше над повърхността. Още веднъж се изненада, че един висш държавен служител, при това „Рицар на империята“, може да посещава такова мизерно място.
Някъде наоколо би трябвало да е „наблюдателят“, вероятно в паркирана кола и с дългофокусен обектив подръка. Не се опита да открие човека, но беше сигурен, че той го е забелязал. (В понеделник появяването му бе описано в дневника така: „В 11,21 часа премина незабележителен човек, който прояви известен интерес към сградата.“ Престън си каза: „Благодаря.“)
В понеделник отиде в общината и прегледа списъка на наемодателите. На адреса беше записан само един — Майкъл З.Мифсуд. Беше благодарен за „З“-то — едва ли можеше да има много хора с такова име наоколо. Извикан по радиото, „наблюдателят“ се измъкна от колата и провери звънците. Името беше записано на партерния. Собственикът живее там, помисли Престън, и дава под наем останалите апартаменти обзаведени. Наемателите на необзаведени жилища би трябвало също да плащат общинска такса и да са регистрирани.
По-късно същата сутрин той провери името Майкъл З.Мифсуд в компютъра на имиграционната служба в Кройдън. Беше от Малта, както подсказваше името, и беше дошъл в страната преди тридесет години. На петнадесетата година от пристигането му беше отбелязан въпросителен знак — без никакви обяснения. Компютърът на „Криминалната регистрация“ в Скотланд Ярд обясни всичко — едва не е бил депортиран, но вместо това е излежал две години за неморални доходи. Следобед Престън отиде във финансовата служба на Чарлс стрийт, за да се види с Армстронг.
— Мога ли да стана данъчен инспектор за утре? — попита той.
Армстронг въздъхна:
— Ще се опитам да уредя. Обади се преди края на работното време.
След това отиде при юридическия съветник.
— Ще уредите ли да получа от специалния отдел заповед за обиск на този адрес? Трябва ми за утре. Също и униформен служител.
Хората на MI5 нямат право да извършват арести освен в нетърпящи отлагане случаи. Когато някой трябва да бъде арестуван, те използват униформени полицаи от специалния отдел.
— Нали няма да влизате с взлом? — попита подозрително адвокатът.
— Разбира се, че не. Ще изчакам, докато се върне собственикът. От обиска ще зависи дали да го арестуваме. Затова ми трябва униформен.
— Добре — въздъхна чиновникът, — ще се отбия при „добродушния“ съдия. Утре всичко ще е наред.
Малко преди пет часа Престън взе от финансовия отдел удостоверението си като данъчен инспектор. Армстронг му подаде още едно картонче с телефонен номер:
— Ако започне да пита, кажи му да се обади на този номер. Това е централната служба. Нека потърси господин Чарнли. Той ще гарантира за теб. Между другото, казваш се Брент.
— Виждам — каза Престън.
На следващата сутрин Майкъл З.Мифсуд се оказа неприятен човек. Небръснат, с мрежест потник, намусен и необщителен, той все пак пусна Престън да влезе в мърлявата всекидневна.
— Какви ги казваш? — запротестира Мифсуд. — Какви приходи? Каквото направя — декларирам.
— Господин Мифсуд, уверявам ви, че това е рутинна проверка на случайно подбран адрес. Обичайна практика. Нали декларирате всичко, нямате какво да криете?
— Нищо не крия. Затова се оправете със счетоводителя ми — каза Мифсуд предизвикателно.
— Ако настоявате, мога и това. Но вярвайте ми, можем да направим така, че да платите на този счетоводител доста пари. Ще ви кажа направо — ако всичко е наред, просто си отивам и толкова. Но ако, пази Боже, някой от апартаментите се дава под наем с неморални цели, това вече ще е друго. Аз се занимавам с данъци. Но съм длъжен да съобщавам за нередностите в полицията. Знаете ли какво значи да живееш от неморални доходи?
— Какви говориш? Няма неморални доходи тука. Всички добри наематели. Те плащат данък, аз плаща данък. Всичко.
Но беше пребледнял малко повече, когато неохотно извади книгите за наемите. Престън се направи, че го интересуват всичките. Забеляза, че сутеренът е нает от някой си мистър Дики за четиридесет лири на седмица. За да научи всички подробности, му трябваше един час. Мифсуд никога не беше виждал този наемател. Плащаше в брой и редовно като часовников механизъм. Първоначално беше ангажирал жилището с писмо, подписано „Дики“. Престън взе това писмо на тръгване независимо от протестите на Мифсуд. До обяд той предаде това писмо заедно с подписа и други писани от сър Ричард Питърс неща на графолозите от Скотланд Ярд. След време му се обадиха — същият почерк, но преправен.