Значи, помисли Престън, Питърс сам държи сутерена. За удобни срещи с „контрола“ си? Най-вероятно. Престън нареди, ако го видят пак да се запътва натам, да го уведомят незабавно, където и да се намира. Сутеренът оставаше под наблюдение, в случай че се появи някой друг.
Сряда мина бавно, бавно започна и четвъртък. Тогава, след като излезе от министерството, Престън взе такси и се отправи към Бейзуотър. „Наблюдателите“ се свързаха с него в барчето на Гордън стрийт, той веднага се обади в специалния отдел и униформеният служител изхвърча от столовата. Даде му телефонния номер и адреса:
— Чакай ме на тротоара отсреща, но без шум — каза той.
Срещнаха се в студения мрак на тротоара. Престън беше освободил таксито малко по-нагоре. Полицаят беше дошъл с необозначена служебна кола, с шофьор, който чакаше зад ъгъла с угасени светлини. Сержант Ландър се оказа млад и неопитен — за първи път участваше в акция на MI5 и изглеждаше впечатлен. Хари Бъркиншоу изникна от тъмнината.
— Откога е тук, Хари?
— Петдесет и пет минути.
— Посетители?
— Не.
Престън извади заповедта за обиск и я показа на Ландър.
— Окей, да влизаме — каза той.
— Възможно ли е да се съпротивлява, сър? — попита Ландър.
— Надявам се, че не. Той е чиновник на средна възраст. Би могло да го заболи.
Прекосиха улицата и тихо влязоха в дворчето. Зад пердето на сутерена гореше слаба светлина. Те тихо се спуснаха по стълбите и Престън позвъни. Чу се чаткане на токчета и вратата се отвори. В светлината се очерта силуетът на жена.
Когато ги видя, усмивката изчезна от дебело начервените устни. Опита се да затръшне вратата, но Ландър я избута и се втурна вътре.
Не беше в първа младост, но се беше постарала максимално. Вълниста черна коса до раменете очертаваше силно напудрено лице. Очите бяха покрити с дебел пласт сенки и грим, по бузите имаше много руж, червилото беше ярко. Преди да успее да се загърне в пеньоара, Престън забеляза черни чорапи, жартиери и стегнат корсет, прихванат с червен ширит.
Той я хвана за лакътя и я заведе през антрето във всекидневната, където я сложи да седне. Беше се втренчила в килима. Не разговаряха, докато Ландър претърсваше апартамента. Той знаеше, че понякога бегълците се крият под леглата и в гардеробите. Добре се постара. След десетина минути се появи, леко зачервен.
— Никаква следа от него. Трябва да се е измъкнал отзад през дворовете към задната улица.
Тогава на вратата се позвъни.
— Ваши хора ли са, сър — попита Ландър.
— Не. Не биха позвънили само веднъж. — Престън поклати глава.
Ландър отиде да отвори. Престън чу ругатня и бягащи крака. По-късно се изясни, че един мъж е натиснал звънеца и когато е видял полицаят да отваря, се е опитал да избяга.
Хората на Бъркиншоу го бяха хванали на върха на стълбите и го бяха задържали, докато Ландър му сложи белезниците. След това мъжът се успокоил и се оставил да го заведат до колата и до полицейския участък.
Престън седеше при жената и чу как шумът вън утихва:
— Това не е арест — каза той тихо, — но мисля, че е по-добре да отидем в главното управление.
Жената кимна отчаяно.
— По-добре да се преоблека първо…
— Добра идея, сър Ричард — каза Престън.
Час по-късно от полицейския участък на Падингтън Грийн беше освободен един едър и много развеселен мъж, на когото сериозно беше обяснена опасността от сляпото доверяване на адресите в списанията за намиране на партньори.
Джон Престън придружи сър Ричард Питърс до провинцията, изслуша каквото имаше да каже до полунощ, после се прибра с кола в Лондон и до сутринта написа доклада си. Този доклад се намираше пред всеки от участващите в комитета „Парагон“, когато се събраха на съвещание в 11 часа сутринта в петък. Лицата на всички изразяваха обърканост и отвращение.
Боже мили, мислеше сър Мартин Фланъри, секретарят на правителството, първо Хеймън, после Трестрейл, после Дънит и сега това. Не могат ли тези отрепки да държат панталоните си закопчани?
Последният, който четеше доклада, вдигна глава.
— Доста ужасяващо — каза сър Хюбърт Вилиърс от вътрешното министерство.
— Не мисля, че можем да го оставим в министерството — каза сър Пери Джоунс от Министерството на отбраната.