— Къде е сега? — попита сър Антъни Плъм директора на MI5, който седеше до Брайън Харкорт-Смит.
— В една от квартирите ни в провинцията — отговори сър Бърнард Хемингс. — Вече се е обадил в службата си, че се е подхлъзнал на улицата вчера и е пукнал кост в стъпалото си. Казал е, че е превързан в шини и ще отсъства две седмици. Нареждане на лекаря. Това ще задържи нещата за известно време.
— Не пропускаме ли един важен въпрос? — измърмори сър Найджъл Ървинг от MI6. — Независимо от необикновените си вкусове той ли е нашият човек? Той ли е пуснал информацията?
Брайън Харкорт-Смит прочисти гърлото си:
— Разпитът, господа, е в начален стадий. Но много вероятно е да е той. Много лесно би бил заставен да го направи чрез шантаж.
— Времето се превръща в основен фактор за нас — намеси се сър Патрик Стриклънд от външното министерство, — въпросът за вредите все още не е решен, а мен ме интересува какво и кога да кажа на съюзниците.
— Бихме могли да… ускорим разпита — предложи Харкорт-Смит. — Смятам, че ще получим отговор за двадесет и четири часа.
Настъпи неловко мълчание. Мисълта, че един техен колега, каквото и да е направил, може да бъде обработван от „грубия“ екип, не беше приятна на никого. Стомахът на сър Мартин Фланъри се преобърна. Той изпитваше дълбоко отвращение към насилието.
— Това няма да се наложи на този етап, надявам се? — попита той.
Сър Найджъл Ървинг повдигна глава от доклада:
— Бърнард, този Престън, следователят, изглежда, е доста добър.
— Така е — потвърди сър Бърнард Хемингс.
— Чудя се — продължи Ървинг с престорена нерешителност… — Той, изглежда, е прекарал няколко часа с Питърс непосредствено след събитията в Бейзуотър. Чудя се дали няма да е полезно за всички нас да го изслушаме лично?
— Аз лично говорих с него тази сутрин — бързо се намеси Харкорт-Смит. — Сигурен съм, че мога да отговоря на всички въпроси.
Шефът на „Шестицата“ се зае с извинения.
— Драги Брайън, не се съмнявам изобщо в това — Каза той. — Просто… ъъъ, понякога човек получава при разпит впечатления, които трудно се предават в писмен вид. Не зная какво мисли комитетът, но ще трябва да решим какво да правим нататък. Мисля, че ще е от полза да разговаряме с единствения, който е разпитвал Питърс.
Около масата последва поредица кимания. Хемингс изпрати очевидно раздразнения Харкорт-Смит до телефона, за да повика Престън. Докато чакаха, беше сервирано кафе. Той се яви след половин час. Гледаха го с известно любопитство. Дадоха му стол срещу собствения му директор и заместник-директор. Сър Антъни Плъм обясни дилемата на комитета.
— Просто кажете какво се случи между вас двамата.
Престън се замисли за момент:
— В колата, когато излизахме от града, той рухна. Дотогава беше запазил някакво самообладание, макар и с усилие. Аз карах колата и бяхме само двамата. Той се разплака и взе да говори.
— Да — намеси се сър Антъни, — и какво каза?
— Призна, че е травестит, но беше видимо втрещен при обвинението в предателство. Отричаше разгорещено, докато го оставих на пазачите.
— Естествено ще отрича — каза Харкорт-Смит, — това не означава нищо.
— Да, наистина е така — съгласи се Престън.
— А вашето лично впечатление? Вътрешното ви чувство? — промърмори сър Найджъл Ървинг.
Престън пое дълбоко въздух:
— Господа, не мисля, че е той.
— Може ли да попитаме защо? — каза сър Антъни.
— Както каза сър Найджъл, това е само усещане — каза Престън. — Виждал съм само двама души, чийто свят рухва около тях и които бяха наясно, че няма повече за какво да живеят. Когато човек в подобно настроение проговори, той казва всичко. Много малко са хората с голямо самообладание, като Филби и Блънт, които могат да издържат докрай. Но те бяха идеологически изменници — убедени марксисти. Ако сър Ричард Питърс е бил въвлечен чрез шантаж, щеше да признае всичко, когато къщичката от карти се събори, или поне нямаше да бъде изненадан, когато чу обвинението. А той демонстрира пълно изумление — може и да е играл, но според мен вече не беше в състояние да играе. Ако ли не, трябва да получи „Оскар“.
Речта на този дребен служител пред комитета беше доста дълга и за известно време се възцари тишина. Харкорт-Смит хвърляше искри към Престън, а сър Найджъл го гледаше с интерес. Поради поста си той знаеше за инцидента в Лондондери, който бе прекратил кариерата му в армията. Той също така забеляза и погледа на Харкорт-Смит и се чудеше защо заместникът на „Петицата“, изглежда, не го харесваше. Неговото собствено мнение беше добро.