На Корк стрийт Престън се мъчеше да организира подслушване на телефона в млечния бар и да проучи собственика. Оказа се, че е някой си сеньор Беноти, законен емигрант от Неапол, който е прекарал в страната двадесет безупречни години. До полунощ телефоните на заведението и на сеньор Беноти вече се подслушваха. Без резултат.
Престън прекара една безсънна нощ на Корк стрийт. Нощната смяна наблюдава през цялата нощ къщата на италианеца и заведението му. В девет часа на следващия ден сеньор Беноти отиде на работа и в десет отвори. По това време дежурството поеха Лен Стюарт и дневната смяна. Той се обади в единадесет:
— Пред входа спря малко камионче. Ще товарят контейнери със сладолед. Изглежда, имат и външни доставки.
Престън разбърка двадесетата си чаша ужасно кафе. Умът му беше замъглен от безсъние.
— Знам. По телефона го споменаха. Отдели една кола с двама души да проследят камиона. Да отбележат всички адреси, на които доставят.
— Ще изтънея много тук. Оставаме само трима и колата.
— В „Чарлс“ има „наддаване“. Ще се опитам да получа още един екип.
Камиончето със сладолед спря на дванадесет места, всичките в околността. Някои от доставките бяха в жилищни блокове и беше невъзможно да се провери кой точно получава сладоледа, но адресите бяха записани. След това камиончето се върна. Следобед не ходи никъде.
— Донеси списъка в „Корк“, преди да се прибереш — помоли Престън.
Телефонистите го уведомиха, че тази вечер Беренсън е провел четири телефонни разговора от дома си, включително и един, при който се оказа, че обаждащият се е сгрешил номера. Самият той не е телефонирал на никого. Всичко бяха записали, дали иска да прослуша записите? Няма дори и намек за нещо подозрително. Той реши все пак да ги чуе.
В събота сутринта Престън разигра най-безнадеждния ход в живота си. Взе от техническата служба магнетофон и под различни предлози се обади на получилите сладолед. Ако женски глас вдигнеше телефона, той учтиво молеше да говори със съпруга й. В събота всички освен един си бяха вкъщи.
Единият от гласовете му се стори смътно познат. Какво беше това? Следа от акцент? И къде може да го е чувал преди? Провери името на собственика. Не му говореше нищо.
Обядва обезнадежден в едно кафене на Корк стрийт. Докато пиеше кафето си, направи връзката. Върна се веднага и пусна отново записите. Беше възможно. Не съвсем сигурно, но възможно.
В Скотланд Ярд освен другото техническо оборудване, има и лаборатория за анализ на гласове. Тя се използва, когато престъпник, чийто телефон е подслушван, се опита да отрече, че записаният глас е негов. MI5, където нямаше криминологични лаборатории, за подобни неща прибягваше до услугите на Скотланд Ярд, обикновено чрез специалния отдел.
Престън се обади на Ландър и той уреди спешна среща в звуковата лаборатория още същия следобед. На разположение имаше само един техник, който не желаеше да изпусне мача по телевизията, но го направи. Беше слаб, млад човек с очила. Той пусна записите няколко пъти, докато следеше кривата на осцилоскопа, отразяваща и най-малките различия в тембъра и височината на звука.
— Същият глас — каза той накрая, — без съмнение.
В понеделник Престън идентифицира собственика на гласа в списъка на дипломатическите служители. После се обади на стар приятел от Факултета по точни науки в Лондонския университет, развали му деня, като го накара да му направи една голяма услуга, и накрая се обади на сър Бърнард Хемингс в къщата му в Съри.
— Мисля, че има нещо важно, което трябва да се съобщи на комитета, сър. Още утре сутринта.
Комитетът „Парагон“ се събра в единадесет и сър Антъни Плъм покани Престън да започва. Всички замълчаха в очакване, макар че сър Бърнард Хемингс беше мрачен.
Престън описа събитията от предните два дни колкото се може по-кратко. Когато спомена за обаждането от телефонната будка, всички се раздвижиха заинтригувани.
— Записахте ли този разговор? — попита сър Перигрийн Джоунс.
— Не, сър, не успяхме.
— Как го обяснявате тогава?
— Предполагам, че е предупредил „контролата“ си за предстоящата доставка, вероятно чрез код е съобщил мястото и времето.
— Имате ли доказателства за това? — попита сър Хюбърт Вилиърс.
— Не, сър.
По-нататък Престън описа посещението в млечния бар, вестника, както и факта, че собственикът го е прибрал лично.
— Успяхте ли да се доберете до вестника? — попита сър Пади Стриклънд.
— Не, сър. Ако бяхме влезли тогава в бара, може би щяхме да арестуваме Беноти, може би и Беренсън. Но италианецът можеше да отрече, че знае какво има във вестника, а Беренсън да се извини, че е допуснал ужасна небрежност.