— Но вие вярвате, че доставката е станала в бара? — попита сър Антъни Плъм.
— Сигурен съм в това. — По-нататък той разказа за разнасянето на сладоледа на следващата сутрин, как е успял да се сдобие със запис на гласовете на единадесет от тях, и за грешката по телефона на Беренсън.
— Гласът, който се извини, че е сгрешил номера, е идентичен с гласа на един от получилите сладолед у дома си.
Около масата настана тишина.
— Не би ли могло да е съвпадение? — попита сър Хюбърт Вилиърс с недоверие. — Стават ужасно много съвсем случайни грешки в този град. На мен самия ми се обаждат непрекъснато.
— Вчера разговарях с един познат, който работи с компютър — каза Престън с равен глас. — Вероятността при ситуацията — в град от дванадесет милиона един човек да отиде в млечен бар, за да яде „Сънди“, на следващата сутрин млечният бар да достави сладолед на няколко души, един от тези няколко да се обади на посетителя във вид на грешка посред нощ, е по-малко от едно на милион. Обаждането в петък вечерта е било потвърждение за получаване на пратката.
— Нека видим дали съм разбрал правилно — каза сър Пери Джоунс. — Беренсън прибира обратно трите копия, раздадени на колеги, и вместо да унищожи всичките, задържа едно. Поставя го във вестника и го оставя в млечния бар. Собственикът прибира копието, опакова го и го поставя в контейнер със сладолед, който на следващата сутрин доставя в дома на „контролата“. След това „контролата“ уведомява Беренсън по телефона, че всичко е наред.
— Вярвам, че така стоят нещата — каза Престън.
— Шанс едно на милион… — разсъждаваше сър Антъни Плъм. — Найджъл, ти какво ще кажеш?
Шефът на SIS поклати глава:
— Не вярвам в такива случайности. Не и в нашата работа, нали, Бърнард? Това си е чиста „доставка“. Чрез посредник — сеньор Беноти. Джон Престън е прав. Моите поздравления! Беренсън е нашият човек.
— Какво направихте, след като установихте тази връзка? — попита сър Антъни.
— Прехвърлих наблюдението от Беренсън на „контролата“ — каза Престън. — Идентифицирах го. Всъщност тази сутрин бях с екипа и го проследихме от апартамента в Мерилбоун до службата му. Той е чужд дипломат, името му е. Ян Марайс.
— Ян? Прилича на чешко име — каза сър Пери Джоунс.
— Не съвсем — каза Престън мрачно, — акредитиран е към посолството на Южноафриканската република.
Всички замълчаха изумени. Сър Пади Стриклънд, забравяйки дипломатичния тон, каза:
— По дяволите.
Погледите се обърнаха към сър Найджъл Ървинг.
Той седеше на края на масата явно потресен. Ако това е вярно, мислеше си, ще му използвам топките вместо маслинки в коктейл.
Имаше предвид генерал Хенри Пиенаар, шеф на Националната разузнавателна служба на Южна Африка, наследила старото Бюро за държавна сигурност. Защото да наемат няколко лондонски мошеници, които да претършуват архива на Африканския национален конгрес, е едно, да внедрят агент директно в Министерството на отбраната означава война между организациите.
— Господа, мисля, че трябва да ви помоля за няколко дни, докато проуча въпроса по-добре — каза сър Найджъл.
Два дни по-късно, на 4 март, един от министрите в кабинета, на които госпожа Тачър беше доверила желанието си да насрочи избори, закусваше със съпругата си в голямата си градска къща в Холанд парк, Лондон. Тя прелистваше една купчина рекламни брошури за курорти.
— Корфу е добре — каза тя — или Крит.
Не последва отговор и тя продължи:
— Мили, това лято трябва да избягаме от всичко за две седмици. Две години минаха в края на краищата! Какво ще кажеш през юни? Преди големите тълпи и при най-хубавото време.
— Не през юни — каза министърът, без да вдига поглед.
— Но през юни е чудесно — запротестира тя.
— Не юни. Когато и да е, само не юни.
Очите й се разшириха:
— Какво толкова важно има през юни?
— Без значение.
— Ти, стара, хитра лисицо! — каза тя на един дъх. — Маргарет, нали? Знам ги тези разговорчета в Чекърс през почивните дни. Ще прави избори, нали? Проклета да съм, ако не!
— Шшт! — изшътка той, но след двадесет и пет години тя знаеше кога е права и кога не.
Жената вдигна глава към Ема, дъщеря им, която стоеше на прага.
— Излизаш ли, скъпа?
— Аха. Чао.
Ема Локуд беше деветнадесетгодишна, студентка в колеж по изкуствата и с целия си младежки ентусиазъм подкрепяше радикалните политически идеи. Тя ненавиждаше политическите възгледи на баща си и им се противопоставяше чрез начина си на живот. За ужас на толерантните си родители тя никога не пропускаше антиядрена демонстрация. Израз на личен протест беше и това, че спи със Саймън Девайн, преподавател в политехнически колеж, с когото се бе запознала на една демонстрация.