Той не беше кой знае какъв любовник, но я впечатляваше с пламенния си троцкизъм и патологична омраза към „буржоазията“, към която, изглежда, се причисляваше всеки, който не е съгласен с него. Тези от „буржоазията“, които му се противопоставяха по-ефективно, получаваха етикета „фашисти“. В квартирата му тази вечер тя сподели каквото беше чула на прага на трапезарията на родителите си.
Девайн членуваше в няколко групи за изучаване на революцията и пишеше статии за различни (много страстни, но с малък тираж) издания на твърдата левица. Два дни по-късно той съобщи безценната новина на един от редакторите на малко вестниче, за което беше написал статия, призоваваща всички обичащи свободата работници от автомобилните заводи в Каули да унищожат производствената линия заради един техен колега, уволнен за кражба.
Редакторът каза на Девайн, че от този слух не може да се получи публикация, но че ще го обсъди с колегите си. Посъветва го да си мълчи. Редакторът наистина каза каквото беше чул на един от колегите си, негова свръзка, който от своя страна пусна новината на резидентурата в съветското посолство. На 10 март в Москва вече знаеха. Девайн би се ужасил. Като пламенен привърженик на идеята на Троцки за глобална революция той мразеше Москва.
Сър Найджъл Ървинг беше потресен от разкритието, че един агент от голям калибър се контролира от южноафрикански дипломат. Предприе единствено възможното — свърза се направо с Националната разузнавателна служба (НРС) на Южна Африка, за да поиска обяснение.
Отношенията между английската и южноафриканската служба биха били описани от политиците като „несъществуващи“. По-точно обаче би било да се използва изразът „на ръка разстояние“. Те съществуват, но по политически причини не са от безпроблемните.
Различните английски правителства, главно поради масовата омраза към апартейда, не гледаха с добро око на такива връзки. Разбира се, лейбъристите бяха по-категорични от консерваторите. През лейбъристкия период, от 1964 до 1979 година, те не бяха прекъснати въпреки всичко главно поради кашата в Родезия. Министър-председателят Харолд Уилсън смяташе, че му е необходима цялата възможна информация за страната на Ян Смит, за да може да наложи санкциите си, а южноафриканците разполагаха с голяма част от нея. След май 1979 година консерваторите се върнаха на власт и тези отношения продължиха, но вече с оглед на Намибия и Ангола, където те също имаха добри агентурни мрежи.
Тези връзки не бяха едностранни. Британците, след като получиха сведения от Западна Германия за връзките на съпругата на Дитер Герхард, ескадрен капитан, с Източна Германия, информираха южноафриканските служби и той беше арестуван като шпионин на съветския блок. Също така бяха ги предупредили за двама съветски „нелегални“, влизащи в Южна Африка, сведения, взети от обширната информация за подобни господа, която се съдържа в папките на MI6.
През 1967 година се случи неприятен инцидент. Един агент на Бюрото за държавна сигурност, някой си Норман Блекбърн, който работел като барман в клуб „Замбези“, очаровал едно от „градинските“ момичета — секретарките на Даунинг стрийт № 10, наречени така, защото стаята, в която работят, гледа към градината.
Увлечената Норма (малкото име е достатъчно, защото жената отдавна е омъжена и живее със семейството си) му предала няколко секретни материала, преди цялата работа да бъде разкрита. Вдигнал се шум и оттогава нататък Харолд Уилсън бил убеден, че каквото и да не е както трябва, виновни са южноафриканците — от вкиснато вино до провалена реколта.
След това нещата се пооправили и отношенията навлезли в по-цивилизована фаза. Британците поддържат, разбира се, със знанието на НРС „шеф на клон“, чието седалище е в Йоханесбург. На южноафриканска територия не се провеждат „активни“ мероприятия. От своя страна НРС има няколко служители в посолството в Лондон, за които в MI6 знаят, и още няколко извън посолството, които са под наблюдение от MI5. Целта на тези агенти е да следят дейността на някои организации от южната част на континента, като АНК, СУАПО и подобни. Доколкото се занимават само с това, никой не им пречи.
Британският представител в Йоханесбург се свърза с генерал Хенри Пиенаар, шеф на НРС, и съобщи в Лондон каквото беше чул от него. Сър Найджъл свика среща на „Парагон“ на 10 март.
— Големият и добър генерал Пиенаар се кълне във всичко, което смята за свято, че не знае нищо за Ян Марайс. Твърди, че не работи за него и никога не е работил.