— Дали казва истината? — попита сър Пади Стриклънд.
— В тази игра човек никога не трябва да разчита на това. Но може и да е прав. Защото, ако беше негов човек, щеше още преди три дни да знае, че е разкрит и че ще си отмъстим лошо. Досега не е извадил от играта никой от хората си, а щеше да го направи, ако наистина беше виновен.
— Тогава що за птица е той? — попита сър Пери Джоунс.
Пиенаар казва, че би искал да знае не по-малко от нас — отговори „С“. — Той се съгласи да приеме някой наш човек и да проведем съвместно разследване. Искам да изпратя някой.
— Как е положението с Беренсън и Марайс сега? — сър Антъни Плъм попита Харкорт-Смит, който представяше „Петицата“.
— Наблюдаваме ги тайно. Но нищо повече. Проверяваме кореспонденцията им, подслушваме телефоните. Непрекъснато.
— Колко време ти трябва, Найджъл? — попита Плъм.
— Десет дни.
— Добре, но това е максималното. После трябва да се заловим с Беренсън и да оценим вредите с неговото, доброволно или не, участие.
На следващия ден сър Найджъл Ървинг телефонира на сър Бърнард Хемингс у дома му, където старецът лежеше болен:
— Бърнард, твоят човек Престън. Знам, че не е нормално, бих могъл да изпратя някой от моите, но ми харесва стилът му. Може ли да го взема за пътуването до Южна Африка?
Сър Бърнард се съгласи. Престън замина за Йоханесбург с нощния полет на 12 март. Харкорт-Смит научи за това, когато самолетът беше във въздуха. Беше бесен, че са минали през главата му.
Комитетът „Албион“ докладва на Генералния секретар и беше приет в апартамента му на Кутузовски проспект на 12 март.
— И какво, позволете, имате за мен? — попита съветският лидер тихо.
Професор Крилов като председател посочи с жест гросмайстор Рогов, който отвори една папка и започна да чете.
Както винаги в присъствието на Генералния секретар, Филби беше впечатлен и изпитваше страхопочитание от неограничената му власт. По време на работата им само споменаването на името му беше достатъчно, за да получат каквото и да било на територията на СССР, без да им се задават никакви въпроси. Като човек, който изучава властта и нейното прилагане, Филби се възхищаваше от безмилостния и коварен начин, по който Генералният секретар се беше добрал до абсолютната власт над всеки кръвоносен съд от живота в Съветския съюз.
Преди години той беше назначен за председател на КГБ не от Брежнев, а от неафиширания кукловод в Политбюро Михаил Суслов. С тази относителна независимост от Брежнев и с помощта на личната си мафия той не допусна КГБ да се превърне във вярно куче на Първия.
Когато през май 1982 година Суслов беше мъртъв, а Брежнев беше на път, след като напусна КГБ и се върна в ЦК, той не допусна тяхната грешка.
На своето място той остави генерал Федорчук, предан нему човек. Вече в партията, той утвърди позицията си в ЦК и след това изчака краткото управление на Андропов и Черненко, преди сам да поеме върховния пост. Няколко месеца след това той си беше осигурил стожерите на властта — партията, армията, КГБ и Министерството на вътрешните работи, МВД. Когато държеше в ръцете си най-силните карти, никой вече не смееше да му се противопостави или да заговорничи срещу него.
— Съставихме план, другарю Генерален секретар — каза д-р Рогов. Използва официалното обръщение, защото имаше и други хора. — Той е конкретен — един действен план за дестабилизиране на страната, който би накарал Сараево и берлинския Райхстаг да бледнеят. Нарекохме го „Аврора“.
Отне му около час, докато прочете всичко. От време на време вдигаше поглед, за да види реакцията, но Генералният секретар беше гросмайстор в много по-сложна шахматна партия и лицето му остана безизразно. Накрая д-р Рогов свърши. Чакаха, без да говорят.
— Съществуват рискове — каза Генералният секретар тихо, — какви са гаранциите, че операцията в крайна сметка няма да се обърне срещу нас, както някои други?
Той не уточни, но всички знаеха какво има предвид. През последната му година в КГБ той преживя удара от тежкия провал на аферата „Войтила“. Цели три години след това бяха нужни, за да утихне бурята на обвиненията, а Съветският съюз беше получил реклама, от която съвсем определено не се нуждаеше.
В ранната пролет на 1981 година българските тайни служби докладваха, че сред турската общност във ФРГ хората им са хванали странна риба. Поради етнически, културни и исторически причини българите — най-преданите и верни сателити на СССР — бяха пуснали дълбоки пипала в Турция и сред турците. Човекът, за когото става дума, беше заклет терорист — убиец, обучаван от леви екстремисти в Ливан, извършил убийство по поръчение на ултрадясната организация „Сиви вълци“ в Турция, после избягал от затвора в Западна Германия. Особеното при него беше, че изпитваше болезнено желание да убие папата. Трябваше ли да оставят Мехмед Али Агджа да потъне в океана, или да му дадат пари и фалшиви документи и да го пуснат да действа?