Служителят почука на последната врата и след троснатата команда да влязат ги въведе в един семпъл, строго обзаведен кабинет с изглед към долината и паметника. Срещу вратата имаше голямо и очевидно разчистено бюро, а до прозорците — малка маса с четири кресла. По стените висяха няколко оперативни карти, срамежливо покрити със зелени завеси.
Генерал Пиенаар беше едър, тежък човек. Когато влязоха, той се надигна и отиде при тях, за да се ръкуват. Грей ги представи един на друг и генералът посочи креслата до прозореца. Донесоха кафе, но разговорът се въртеше около дреболии. Грей схвана намека, сбогува се и си тръгна. Генералът се втренчи в Престън.
— Така, мистър Престън — каза той почти без акцент, — да се върнем на въпроса за нашия дипломат Ян Марайс. Както казах на сър Найджъл, той не работи за мен, нито за нашето правителство. Поне не като „контрола“ на агенти в Англия. Вие сте тук, за да се опитате да откриете за кого работи той?
— Да. Ако успея.
Генералът кимна няколко пъти.
— Обещах на сър Найджъл да ви окажа пълно съдействие тук и ще удържа обещанието си.
— Благодаря ви.
— Ще придам към вас един от личните си помощници. Той ще ви помага във всичко, от което се нуждаете — ще ви предоставя документи, ще превежда… Разбирате ли африкаанс?
— Не, нито дума.
— Тогава ще ви е необходим преводач.
Той натисна един звънец на масата и след секунда вратата се отвори и влезе човек с ръст като на генерала, но много по-млад. Престън му даде тридесет и няколко. Имаше пясъчни вежди и рижа коса.
— Да ви представя капитан Андрис Вилоен. Анди, това е мистър Джон Престън от Лондон. С него ще работиш.
Престън стана и се ръкува. Долови едва прикрита враждебност, може би огледало на по-добре контролираните чувства на шефа му.
— Отделил съм стая за вас по-надолу по коридора — каза генерал Пиенаар. — Е, нека не губим повече време, господа. Започвайте.
Когато останаха сами в стаята, отделена за тях, Вилоен попита:
— С какво ще започнете, мистър Престън?
Той сподави една въздишка. С разговорите на „ти“ в Гордън се чувстваше много по-добре.
— Личното досие на Ян Марайс, ако обичате.
Капитанът явно тържествуваше, когато го извади от едно чекмедже.
— Разбира се — каза той, — ние вече го прегледахме. Взех го лично от архива на външното министерство преди няколко дни. — Постави папката пред Престън — дебела папка с кожени корици. — Нека ви кажа с две думи какво научихме от нея, това ще ви помогне. Марайс е започнал работа за външното министерство в Кейптаун през 1946 година. Досега има етаж малко повече от четиридесет години, трябва да се пенсионира през декември. Произхожда от безукорно африканерско семейство и никога не е давал повод и за най-малкото подозрение. Ето защо поведението му в Лондон е такава загадка.
Престън кимна. Нямаше нужда да му се каже по-ясно. Тук бяха убедени, че в Лондон грешат. Той отвори папката. Най-отгоре имаше лист, изписан на английски език.
— Това — каза капитанът — е саморъчната му автобиография, необходима за постъпване в министерството. Тогава, когато на власт е била Обединената партия на Ян Смътс, английският език се е използвал значително повече отсега. Днес подобен документ би бил на африкаанс. Разбира се, кандидатите трябва да знаят перфектно и двата езика.
— Тогава да започваме — каза Престън. — Докато чета, бихте ли подготвили едно кратко описание на кариерата му, особено постовете в чужбина: къде, колко време и така нататък.
— Добре. Ако наистина се е вмирисал, това трябва да е станало някъде в чужбина.
Начинът, по който Вилоен произнесе „ако“, ясно показваше съмнението му — думата „чужбина“ подсказваше за лошото влияние, което чужденците оказват на добрите африканери.
Престън започна да чете.
Роден съм през август 1925 г. в Дювелсклууф — малко фермерско градче в Северен Трансваал. Аз съм единствен син на един фермер от долината Моцеки, намираща се непосредствено до градчето. Баща ми, Лорънс Марайс, беше чист африканер, но майка ми, Мери, беше англичанка. По онова време това се смятало за необикновен брак, но благодарение на него научих много добре и двата езика.
Баща ми беше значително по-възрастен от майка ми, но тя беше болнава и почина при една тифусна епидемия, когато бях десетгодишен. Когато аз съм се родил, баща ми е бил на четиридесет и шест, а майка ми — на двадесет и пет. Той отглеждаше преди всичко картофи и тютюн, но също малко жито, кокошки, пуйки, овце и добитък. През целия си живот той беше привърженик на Обединената партия и аз съм кръстен на името на маршал Ян Смътс.