Престън вдигна глава:
— Предполагам, че това не би навредило на кандидатурата му?
— По никакъв начин. Тази партия е била на власт тогава. Националната партия пое властта през 1948 година.
Престън продължи.
На седемгодишна възраст постъпих в местното фермерско училище, а на дванадесет години отидох в средното училище в Меренски. От началото на войната през 1939 г. баща ми, който се възхищаваше от Англия и Империята, слушаше по радиото всички военни комюникета. След смъртта на майка ми с него се сближихме още повече и аз скоро започнах силно да желая да взема участие във войната.
Два дни след осемнадесетия ми рожден ден през 1943 г. се сбогувах с баща си и се качих на влака за Претория. Баща ми дойде с мен до Питсбърг и за последен път го видях, когато ми махаше от перона за сбогом. На следния ден се явих в Министерството на отбраната в Претория, атестираха ме и се записах, след което ме изпратиха в базата „Робъртс“ за първоначалната подготовка — оборудване, маршировки, стрелба с леко оръжие. Там аз се записах доброволец за червен петлик.
— Какво значи „червен петлик“? — попита Престън.
Вилоен вдигна глава:
— През онези дни само доброволци е можело да бъдат изпращани да се бият извън страната. Никой не е бил задължен. Тези доброволци са носели червени петлици.
От базата „Робъртс“ бях зачислен в полка „Уитуотърсранд/Де Ла Рей“, който след загубите край Тобрук беше попълнен и наречен „Уитс/Де Ла Рей“. С влак заминахме до един временен лагер в Хай Падък, близо до Питърмарицбърг, след което бяхме включени като попълнения в Шеста южноафриканска дивизия, с която очаквахме да бъдем транспортирани до Италия. Накрая от Дърбан се качихме на „Дукесата на Ричмънд“ и през Суецкия канал пристигнахме в Таранто през януари.
През пролетта напредвахме към Рим. В състава на Шеста дивизия, в която още влизаха 12-а моторизирана бригада и 11-а бронетанкова бригада, завзехме Рим и продължихме към Флоренция. На 13 юни излязох на разузнавателна акция с хора от рота „С“, близо до Монте Беничи, в планината Чианти. В една горска местност се откъснах от групата и скоро бях заобиколен и пленен от войници на дивизията „Херман Гьоринг“. Бях, както се казва, „хванат в чувал“.
Имах късмет, че оцелях. С други съюзнически военнопленници бяхме закарани с камион в една „клетка“ — временен лагер за пленници близо до Флоренция. Най-старшият от южноафриканските пленници, помня, беше подофицер Снаймън. Там не останахме дълго. Със завземането на Флоренция от съюзниците бяхме подложени на брутална нощна евакуация. Беше истински хаос. Някои се опитаха да избягат и бяха застреляни. Оставиха ги на пътя и камионите минаваха през телата им. От камионите ни натовариха на товарни вагони за добитък и пътувахме на север с дни през Алпите, докато накрая стигнахме до Мусберг — във военнопленнически лагер на двадесет и пет километра на север от Мюнхен.
Там също не стояхме дълго. Само след четиринадесет дни ни натовариха отново на вагони. Без храна и вода пътувахме шест дни и нощи през Германия и в края на август 1944 г. бяхме затворени в друг, много по-голям лагер. Научихме, че се казва „Сталаг 344“, в Ламсдорф, до Бреслау, в тогавашната германска Силезия. „Сталаг 344“ трябва да е бил един от най-лошите лагери. В него имаше към 11 000 съюзнически пленници, оставени на дажби, гарантиращи гладна смърт. Поддържахме живота си главно от пратки на Червения кръст.
Тъй като бях само ефрейтор, бях принуден да работя и всеки ден заедно с много други заминавахме с камиони в една петролна рафинерия на дванадесет мили от лагера. Тази зима беше много студена. Един ден, точно преди Коледа, нашият камион се повреди. Двама от нас се опитаха да го поправят, а войниците ги държаха на прицел. На нас ни позволиха да слезем от камиона. Един млад южноафриканец погледна боровата гора, само на тридесетина метра, после мен и повдигна вежда. Дори не знам защо го направих, но след миг ние вече бягахме през сняг до колене, а другите пленници бутаха войниците, за да не могат да се прицелят. До гората стигнахме невредими, след това потънахме дълбоко навътре.
— Искате ли да отидем да обядваме? — попита Вилоен. — Имаме стол в сградата.
— Не може ли да вземем по един сандвич с кафе тук?