Престън беше мрачен. Навън се спускаше здрачът.
— Добре — каза Вилоен, — аз съм тук, за да ви съдействам. Къде искате да отидем след това?
— Искам да започнем от началото. Дювелсклууф. Далече ли е?
— На около четири часа с кола. Искате да отидем там?
— Да, моля. Можем ли да тръгнем рано? Да кажем в шест?
— Ще взема кола от гаража и ще бъда пред хотела ви в шест.
Шосето на север към Зимбабве е дълго, но модерно и с колата без отличителни знаци взеха пътя през Нилструм и Потгитерсус до Питсбърг за три часа. Престън се впечатли от безкрайните африкански хоризонти, твърде необичайни за европееца, свикнал с по-малки мащаби.
При Питсбърг тръгнаха на изток и изминаха петдесет километра през равна степ, отново безкрайните хоризонти и синьото африканско небе, докато достигнаха до възвишението Бъфалоу Хил, откъдето надолу почваше долината Моцеки. Когато се заспускаха по серпантината надолу, Престън бе зашеметен от красотата на гледката.
Далеч долу се простираше долината, богата и сочна, осеяна с хиляди подобни на кошери африкански колиби, селца, кошари и отрупани с плод градини. На отсрещния склон също имаше колиби, но повечето бяха в подножието. От покривите им струеше дим и дори от толкова далече ясно можеха да се различат негърчетата, които се грижеха за добитъка, и жените, приведени над градините.
Най-накрая, мислеше Престън, африканска Африка. Сигурно малко се е променила от времето, когато импите на Мзиликази, основателя на нацията матабеле, са се отправили на север, за да избягнат гнева на Шака Зулу, да пресекат Лимпопо и създадат кралството на дългите щитове. Шосето се извиваше надолу към долината. В центъра и се намираше клисурата, Дяволската клисура — Дювелсклууф.
След десет минути навлязоха в нея, покрай началното училище и по авеню „Бота“ — главната улица на малкото градче.
— Къде ще отидем? — попита Вилоен.
— Когато е умрял старият Марайс, трябва да е оставил завещание — разсъждаваше Престън. — Това означава изпълнител, тоест адвокат. Искам да разберем дали в градчето има адвокат и дали ще го намерим в събота сутринта.
Вилоен вкара колата в двора на сервиза „Кирстенс“ и посочи едно кафене на другата страна на улицата:
— Влезте там и поръчайте кафе и за двама ни. Аз ще заредя и ще разпитам.
След пет минути той отиде при Престън.
— Има един адвокат. Англичанин. Казва се Бенсън и живее през две къщи оттук. По всяка вероятност си е у дома. Да вървим.
Адвокатът наистина си беше вкъщи. Вилоен показа картата си, поставена в пластмасов калъф, на секретарката, което подейства веднага. Тя каза нещо на африкаанс по интеркома и незабавно ги въведе в кабинета на адвоката, добродушен човек с червендалесто лице и сивобежов костюм. Поздрави ги на африкаанс. Вилоен отговори на английски със силния си акцент:
— Това е мистър Престън, от Лондон, Англия. Той би желал да ви зададе няколко въпроса.
Мистър Бенсън ги покани да седнат и зае мястото си зад бюрото.
— Разбира се — каза той, — на вашите услуги.
— Може ли да ми кажете на колко години сте, мистър Бенсън? — попита Престън.
Адвокатът се втренчи в него изумен:
— Идвате от Лондон, за да попитате това? На петдесет и три съм.
— Така че през 1946 сте били на дванадесет?
— Да.
— Можете ли да ми кажете кой е бил адвокат тук тогава?
— Разбира се. Баща ми. Седрик Бенсън.
— Жив ли е?
— Да. Той е на повече от осемдесет. Поех работата преди петнадесет години. Но е доста жизнен.
— Дали ще е възможно да поговоря с него?
Вместо отговор мистър Бенсън набра един телефонен номер. Изглежда, отговори баща му, защото той обясни, че има посетители от Англия, които искат да разговарят с него. После постави слушалката.
— Живее на шест мили оттук, но още кара кола, за ужас на останалите хора по пътищата. Каза, че ще дойде веднага.
— Междувременно дали е възможно да вземем папките от 1946 година, за да проверим дали баща ви е бил изпълнител на завещанието на един местен фермер, Лорънс Марайс, починал през януари същата година?
— Ще се опитам. Възможно е да е имал адвокат от Питсбърг, макар че през онези години малко ползваха външни услуги. Тези папки трябва да са някъде тук. Извинете ме.
Той излезе, а секретарката им поднесе кафе. След десетина минути в предната стая се чуха гласове и двамата Бенсън влязоха заедно. Младият държеше прашна картонена кутия. Старецът имаше пухкава бяла коса и изглеждаше нащрек като ястреб. След като го представиха, Престън обясни проблема си.
Без да каже дума, старецът седна зад бюрото, така че синът му трябваше да вземе друг стол. Сложи си очилата и изгледа посетителите си над тях.