— Спомням си Лорънс Марайс — каза той — и наистина ние изпълнявахме завещанието му. Аз лично се занимавах с това.
Синът подаде един прашен документ, завързан със синя лента. Бащата издуха прахта, развърза лентата и разтвори листа. После зачете наум.
— Да. Сега си спомням. Беше вдовец и живееше сам. Имаше един син, Ян. Трагедия. Момчето се беше върнало току-що от войната. Лорънс тъкмо беше тръгнал към Кейптаун, за да се видят, когато умря. Трагедия.
— Кажете ми за условията на завещанието.
— Остави всичко на сина си. Фермата, къщата, инвентара… Е, също и обикновените дребни суми за работниците и така нататък…
— Някакви неща, завещани лично на някого?
— Хм. Ето нещо тук… „На стария ми добър приятел Юуп ван Ренсберг, комплекта за шах от слонова кост, за спомен от многото хубави вечери, когато играехме заедно във фермата.“ Това е всичко.
— Когато бащата почина, синът му беше ли се прибрал в Южна Африка?
— Трябва да е бил. Старият Лорънс беше тръгнал да го види. В онези дни това беше дълго пътуване. Нямаше самолети. Пътуваше се с влак.
— Вие ли се занимавахте с продажбата на фермата и другата собственост, мистър Бенсън?
— Продаде се на търг. Всичко отиде у Ван Зил. Сега земята е собственост на Бърти ван Зил. Но аз присъствах на търга като главен изпълнител на завещанието.
— Дали останаха някои лични вещи непродадени?
Старецът сбърчи вежди.
— Не остана много. Всичко се продаде. А, спомням си, че имаше някакъв албум със снимки. Нямаше търговска стойност. Мисля, че го дадох на Ван Ренсберг.
— Какъв беше той?
— Главният учител — намеси се младият Бенсън, — преподаваше ми, докато отидох в Меренски. Той поддържаше и старото училище, преди да построят сегашното. След това се пенсионира. Тук, в Дювелсклууф.
— Жив ли е още?
— Не. Почина преди десет години. Бях на погребението — каза старият Бенсън.
— Но той има дъщеря — каза синът. — Сиси. Ходехме заедно на училище. На моята възраст.
— Знаете ли какво стана с нея?
— Естествено. Омъжи се преди години за един мелничар. Нагоре по пътя за Цанийн.
— Един последен въпрос. — Престън се обърна към стария: — Защо продадохте фермата? Синът не я ли искаше?
— Очевидно не. Той беше във военната болница „Уинбърг“ и ми изпрати телеграма. Поисках адреса му от военните власти и те гарантираха самоличността му. Изпрати телеграма да продам всичко и да му изпратя парите.
— Не дойде ли на погребението?
— Нямаше време. Януари тук е лято. В онези дни нямаше много обзаведени морги и погребенията се извършваха веднага. Мисля, че той никога не се върна тук. Разбираемо е. Когато почина баща му, той нямаше за какво да се връща.
— Къде е погребан Лорънс Марайс?
— В гробището. Горе на възвишението. Това ли е всичко? Тогава ще вървя да обядвам.
Климатът на изток и на запад от планините при Дювелсклууф се различава драстично. На запад валежите са около 50 сантиметра годишно. На изток дъждовните облаци от Индийския океан преминават над Мозамбик и парка „Кругер“ и се спират в склоновете, които се напояват от около 160 сантиметра валежи. От тази страна населението се препитава от горите и каучуковото дърво. На шест мили нагоре по шосето към Цанийн, Вилоен и Престън откриха мелницата на мистър Дю Плесис. Отвори жена му, дъщерята на учителя — кръглолика, закръглена жена на около петдесет, с ръце и престилка, изцапани с брашно. Изглежда, щеше да пече хляб.
Тя ги изслуша внимателно и поклати глава.
— Спомням си като дете как ходеше във фермата и играеше шах със стария Марайс. Помня шаха от слонова кост, но не помня албум. Сигурно е било 1944 — 1945 година.
— Когато почина баща ви, вещите му не останаха ли при вас? — попита Престън.
— Не. Майка ми почина през 1955 и татко овдовя. Аз се грижех за него, докато се омъжих през 1958, когато бях на двадесет и три. След това той не можеше да се справя. Къщата му винаги беше в ужасно състояние. Опитвах се да ходя да чистя и готвя, но след като се родиха децата, вече нямаше как. През 1960 овдовя и леля ми, сестра му. Тя живееше в Питсбърг и беше разумно да дойде при баща ми, както и направи. Преди той да умре, аз го помолих да завещае всичко на нея — къщата, мебелите и всичко останало.
— Какво стана с леля ви?
— О, тя още живее там. Една малка къща зад кафенето в центъра.
Тя се съгласи да отиде с тях. Леля й, мисис Уинтър, си беше вкъщи — жива, подобна на врабче старица с оцветена в синьо коса. След като чу за какво става дума, тя отиде до един бюфет и извади оттам една плоска кутия.
— Бедният Юуп обичаше да играе с това — каза тя. Държеше шаха от слонова кост. — Това ли искате да видите?