Във връзка с комуникациите трябва да отбележа и следното. Тъй като времето ни е силно ограничено, няма да можем да използваме нормални канали — писма или лични срещи. Връзката може да се осъществи чрез закодирани морзови сигнали, изпращани на честотите на Радио „Москва“, но по метода на „уплътняване във времето“. Ако обаче на него му се наложи да се свърже с нас спешно, ще трябва да използва предавател там. Това е старомодно и рисковано, удобно главно по време на война. Но няма как. Ще видите, там съм го споменал.
Генералният секретар прегледа документите още веднъж, като определяше бъдещите участници. Накрая вдигна поглед и каза:
— Ще имаш тези хора. Ще ги открия един по един. Най-добрите, които имаме. Ще бъдат прехвърлени на специален режим.
— Още едно нещо, другарю Генерален секретар. Не ми се иска никой, свързан с плана „Аврора“, да влиза в какъвто и да било контакт с резидентурата на КГБ в посолството. Не знаем кой може да се окаже под наблюдение или… — Той не доизказа опасението си. — Това е всичко.
10.
По молба на Престън на следващия ден Вилоен дойде в кабинета на третия етаж на Юниън Билдинг. Тъй като беше неделя, те, бяха почти сами в цялата сграда.
— Е, сега какво? — попита капитанът.
— Снощи не спах и доста мислих — каза Престън — и има нещо, което не ми харесва.
— Да, но спа през целия път на връщане вчера. Аз трябваше да карам колата.
— Но си в много по-добра форма от мен.
Това видимо му достави удоволствие — той се гордееше с физиката си и тренираше редовно. Сякаш поомекна малко.
— Искам да открия другия войник.
— Кой друг войник?
— Този, с когото Марайс е избягал. Изобщо не споменава името му. Само „другият войник“, „другарят ми“… Защо не дава името му?
Вилоен вдигна рамене:
— Не е решил, че е необходимо. Вероятно е съобщил на властите в болницата „Уинбърг“, за да уведомят близките му.
— Може би. Но само го е казал. Офицерите, които са го чули, скоро е трябвало да се пръснат в цивилния живот. Останало е единствено написаното, а в него няма име. Искам да намеря другия войник.
— Но той е мъртъв — възпротиви се Вилоен. — От четиридесет и две години се намира в някакъв гроб в Полша.
— Тогава искам да разбера кой е бил той.
— Откъде, по дяволите, ще започнем?
— Марайс пише, че са преживявали предимно от помощите на Червения кръст. Също казва, че са избягали малко преди Коледа. Това би разтревожило германците. Било е обичайно в такива случаи да се наказват целите бараки — загуба на привилегии, отнемане на помощите и подобни. Всички от неговата барака вероятно ще си спомнят тази Коледа до смъртта си. Можем ли да намерим някой, който е бил там?
В Южна Африка няма асоциация на военнопленниците, но има организация на военните ветерани, включваща само тези, които са участвали в сражения. Нарича се „Възпоменателен орден на каските“. Клубовете им се наричат „бомбени ями“, а ръководителите на местните организации са наречени „Стария Бил“. Вилоен и Престън започнаха да въртят телефоните на всички „бомбени ями“ в Южна Африка с надежда да открият някой, който е бил в „Сталаг 344“.
Задачата не беше лека. От единадесетте хиляди пленници в лагера повечето са били от Англия, Щатите, Канада и Нова Зеландия. Южноафриканците са били незначителен брой.
Голяма част от тях вече не са между живите. Повечето от членовете на ВОК бяха или на игрищата за голф, или у дома си. Чуха много съжаления и любезни съвети, които се оказаха безполезни. При залез-слънце се разделиха и продължиха отново в понеделник сутринта. Вилоен проби някъде към обяд. Ставаше дума за един пенсиониран работник в кланица от Кейптаун. Той прекъсна разговора, който водеше на африкаанс и сложи ръка на слушалката:
— Този тук казва, че е бил в „Сталаг 344“.
Престън взе слушалката:
— Мистър Андерсън? Да, казвам се Престън. Правя едно изследване на „Сталаг 344“… Благодаря ви, много мило от ваша страна… Да, разбрах, че сте били там. Помните ли Коледа на 1944? Двама млади южноафриканци избягали от работната група, с която били изпратени… Да. Да, разбира се, че си спомняте… Сигурен съм, че е бил истински ад… Дали помните имената им? Ааа, не са били от вашата барака… Не, разбира се. А спомняте ли си най-старшия южноафриканец? Добре, подофицер Робъртс. А малкото име? Моля, помъчете се да си спомните. Моля? Уоли? Сигурен ли сте? Наистина много съм ви задължен.
Престън затвори телефона:
— Подофицер Уоли Робъртс. Вероятно Уолтър. Можем ли да отидем до военния архив?
Южноафриканският военен архив се намира, неизвестно защо, под Министерството на образованието, в мазето на улица Визаджи № 20 в Претория. Имаше повече от сто души с име Робъртс и инициал У. Седем бяха записани като „Уолтър“. Нито един не съвпадаше. Провериха и останалите „У. Робъртс“. Нищо. Тогава Престън започна от „А. Робъртс“ и имаше късмет един час по-късно. Джеймс Уолтър Робъртс — подофицер — е бил пленен при Тобрук, след това е бил преместван в лагери в Северна Африка, Италия и накрая в Източна Германия. След войната останал в армията и достигнал чин полковник, с който се и пенсионирал през 1972 година.