— Моли се да е още жив! — каза Вилоен.
— Ако е, сигурно получава пенсия. В пенсионното трябва да имат сегашния му адрес.
Имаха го. Полковник (о.з.) Уоли Робъртс прекарваше есента на живота си в Оринджвил — малко градче сред езера и гори на стотина мили на юг от Йоханесбург. Излязоха от военния архив по тъмно и решиха да тръгнат на следващата сутрин.
Отвори им госпожа Робъртс и с тревога разгледа картата на Вилоен.
— Той е долу до езерото. Храни птиците — каза тя и посочи една пътека. Намериха ветерана да храни с късчета хляб водните птици. Той се изправи, когато приближиха, и погледна легитимацията на Вилоен. После кимна в очакване.
Беше над седемдесет години, изправен като върлина, със спортен вълнен костюм и добре лъснати кафяви обувки. На горната му устна имаше бели четинести мустаци. Изслуша ги мрачно.
— Спомням си, разбира се. Завлякоха ме пред коменданта, който беше озверял. Заради този епизод не ни дадоха колетите от Червения кръст. Проклети млади глупаци! На 22 януари ни евакуираха на запад, а ни освободиха към края на април.
— Помните ли имената им?
— Разбира се. Никога не забравям имената на хората. И двамата бяха млади. Мисля, че нямаха и двадесет години. Ефрейтори. Единият се наричаше Марайс, а другият Брант. Фрики Брант. Африканери. И двамата. Не си спомням само от кои части бяха. Бяхме така размесени, а и всеки обличаше каквото му попадне. Почти нямаше отличителни знаци.
Те му благодариха и се върнаха в Претория за нов сеанс на Визаджи № 20. За нещастие, Брант е много често срещано холандско име, което има и разновидност Бранд, която се произнася по същия начин. Такива имаше стотици.
До вечерта с помощта на служителите от архива те отделиха шест ефрейтори с име Фредерик Брант, всички починали. Двама бяха убити в бой в Северна Африка, двама в Италия и един при десант. Отвориха шестата папка.
Капитан Вилоен се втренчи в нея:
— Не мога да повярвам — каза той тихо. — Кой може да го е направил?
— Кой знае? — каза Престън. — Но е станало отдавна.
Папката беше напълно празна.
— Съжалявам за това — каза Вилоен, докато се прибираха с колата, — но ми се струва, че тук следата свършва.
Късно вечерта от хотела си Престън се обади отново на полковник Робъртс.
— Съжалявам, че ви безпокоя отново, полковник. Но спомняте ли си дали Брант е имал приятел в бараката? Обикновено в армията човек се сприятелява с някого.
— Точно така. Но не мога да си спомня веднага. Нека преспя. Ако се сетя, ще ви се обадя сутринта.
Полковникът се обади, докато Престън закусваше. Накъсаният му говор идваше по линията като доклад за бойните действия в щаба.
— Спомням си нещо. Тези бараки бяха за по сто души, но бяхме наблъскани като сардели. По повече от двеста в барака. Някои спяха на пода, някои по двама. Нищо хомо, просто нямаше друг начин.
— Разбирам — каза Престън, — а Брант?
— Беше с един друг ефрейтор, Левинсън, КДЛП.
— Моля?
— Кралска дърбанска лека пехота. Към нея беше Левинсън.
В архива този път се оправиха по-бързо. Левинсън не беше често срещано име, а този път имаха и полк. След войната беше напуснал армията, така че нямаше пенсия и нямаше адрес. Но те знаеха, че е на шестдесет и пет години.
Престън се захвана с телефонния указател на Дърбан, а Вилоен ангажира полицията в града. Той успя първи. На името имаш две глоби за неправилно паркиране и адрес. Той държеше малък хотел на морския бряг. Обадиха се и им отговори госпожа Левинсън. Тя потвърди, че е бил в „Сталаг 344“. В момента мъжът й беше излязъл на риболов.
Те кършиха пръсти до среднощ, когато той се върна и можаха да разговарят с него. Жизнерадостният хотелиер гърмеше с гласа си в телефонната слушалка.
— Фрики? Как да не го помня… Тъпо копеле! Избяга в гората. Никога нищо повече не се чу за него. Та защо ви е?
— Откъде беше той?
— Ийст Лъндън — каза Левинсън без колебание.
— От какъв произход беше?
— Не говореше много за това. Африканер, разбира се. Говореше африкаанс свободно, английски зле. Работническа класа. А, спомням си, разправяше, че баща му бил стрелочник там.
Престън се сбогува и се обърна към Вилоен: