— Да. Наистина плащаме пенсии на работилите при нас, които живеят в областта. Как беше името?
— Брант — каза Престън. — За жалост не знам първото име. Бил е стрелочник преди много години.
Директорът извика един свой подчинен и всички заедно тръгнаха през мрачните коридори към архива. Чиновникът порови известно време и извади един пенсионен картон.
— Ето го. Друг Брант нямаме. Пенсионирал се е преди три години. Куус Брант.
— На колко години е? — попита Престън.
— Шестдесет и три.
Престън поклати глава. Ако Фрики Брант е бил на годините на Ян Марайс, а баща, му тридесет години по-стар, сега би трябвало да е на деветдесет.
— Човекът, когото търся, би трябвало да е на около деветдесет.
Служителят поклати глава. Друг пенсиониран Брант те нямаха.
— Тогава можете ли да намерите тримата най-възрастни, които все още получават пенсия от вас?
— Но те не са вписани по възраст, а по азбучен ред! — запротестира служителят.
Вилоен дръпна директора настрана и му заговори на африкаанс. Думите му имаха ефект. Изглеждаше впечатлен.
— Направи го — каза той, — картон по картон! Всички, родени преди 1910 година. Ние сме в кабинета ми.
Отне един час. Служителят донесе три пенсионни картона.
— Има един на деветдесет, но е бил носач на гарата. Един на осемдесет — бивш чистач, а този е на осемдесет и една. Той е бил стрелочник на разпределителната гара.
Името на човека беше Фури и живееше някъде в квартал Куини.
След десет минути те бяха в стария повече от петдесет години квартал. Някои от къщите бяха ремонтирани, други бяха порутени и неугледни — тук живееха по-бедните бели работници. Зад Мур стрийт се чуваше тракането на железопътните работилници и на товарната гара, където се съставят композициите, превозващи товари от пристанището към вътрешността на страната. Намериха къщата една пресечка след Мур стрийт.
Отвори им една стара негърка с лице като орехова ядка и бяла коса, събрана в кок. Вилоен говори с нея на африкаанс. Старицата посочи към хоризонта, промърмори нещо и затвори вратата. Върнаха се при колата.
— Казва, че е в института. — Вилоен се обърна към полицая: — Какво е това?
— А, това е старият жп институт. Нагоре по Патерсън стрийт. Сега е клуб на железничарите.
Постройката се оказа голяма, на един етаж, непосредствено до игрището за боулинг. Отпред имаше ограден паркинг. Преминаха през зала за игри и гледане на телевизия и влязоха в един шумен бар.
— Папа Фури? — каза барманът. — Да, навън е, гледа боулинга.
Намериха стареца седнал пред чаша бира на топлото есенно слънце.
Той ги изгледа и след това кимна:
— Помня Джо Брант. Умря отдавна.
— Имал е син. Фредерик. Или Фрики.
— Точно така. Боже мили! Млади момко, връщаш ме много назад. Добро хлапе. Понякога след училище идваше на гарата. Джо го качваше на маневрения локомотив. Истинско удоволствие за момчета по онова време…
— Това ще да е било към края на тридесетте? — попита Престън.
Старецът кимна:
— Тогава. Малко след като дойде тук със семейството си.
— Около 1943 Фрики замина за фронта?
Папа Фури го погледна със сълзящите си очи, с които се мъчеше да се взре назад, през петдесет години еднообразен, монотонен живот.
— Точно така — каза той, — момчето не се върна. Казаха на Джо, че е умрял някъде в Германия. Това го съсипа. Обичаше сина си. Имаше големи планове за него. След като получи телеграмата, той се промени и никога вече не беше същият. Умря през 1950. Според мен сърцето му не издържа. Жена му скоро го последва — може би година-две по-късно.
— Току-що казахте — намеси се Вилоен, — „след като дойде тук със семейството си“. От коя част на Южна Африка дойдоха?
Папа Фури го изгледа учудено:
— Те не дойдоха от Южна Африка.
— Но са били африканери.
— Кой ти каза това?
— Военните.
Старецът се усмихна:
— Предполагам, че младият Фрики е можел да мине за африканер в армията. Не, те са германци. Емигранти. От средата на тридесетте години. Джо никога не научи езика както трябва. Естествено момчето го научи много добре. В училище.
Когато се върнаха при колата, Вилоен каза:
— Е?
— Къде се съхраняват документите на емигрантите в Южна Африка?
— В сутерена на Юниън Билдинг заедно с останалия държавен архив.
— Може ли, докато сме тук, да ни направят справка в архива?
— Разбира се. Нека да отидем в полицията. Оттам ще се свържем по-добре.
Полицейският участък също бе на Флийт стрийт. Триетажна жълта постройка с огледални стъкла. Те предадоха молбата си и седнаха да обядват в столовата, докато в Претория един служител пропусна своя обяд. За щастие архивът беше компютъризиран и данните се намериха бързо. Служителят написа резюме и им го изпрати по телекса.