Получиха справката, докато пиеха кафе. Вилоен я преведе дума по дума.
— Боже мили! — каза той, след като свърши. — Кой би го помислил!
Престън беше замислен. Той стана и отиде до шофьора си, който седеше на отделна маса.
— Има ли синагога в Ийст Лъндън?
— Да, сър. На Парк авеню. Две минути оттук.
В синагогата, бяла с червен покрив, върху който стоеше звездата на Давид, в четвъртък следобед нямаше никой освен цветнокожия прислужник, облечен в стар военен шинел и с вълнена шапка на главата. Той им даде адреса на равина Блум в предградието Салбърн. Малко след три часа те почукаха на вратата му.
Отвори сам той — здравеняк с брада, на около петдесет и пет, със стоманеносива коса. От пръв поглед беше ясно — твърде млад е.
Престън се представи.
— Бихте ли казали, ако обичате, кой беше равинът тук преди вас?
— Разбира се. Равин Шапиро.
— Имате ли представа къде мога да го намеря и дали е още жив?
— По-добре влезте — каза равин Блум.
Поведе ги по един коридор, в края на който имаше врата. В стаята седеше един много стар човек и отпиваше от чаша черен чай.
— Чичо Соломон, едни хора искат да говорят с теб.
Престън излезе от къщата един час по-късно и отиде при колата, където вече го чакаше Вилоен.
— Летището — каза той на шофьора и се обърна към Вилоен: — Може ли да се уреди среща с генерал Пиенаар утре сутринта?
Този следобед още двама души от въоръжените сили на Съветския съюз бяха изтеглени от нормалните си задължения.
На запад от Москва, на около сто километра по шосето за Минск, в една гора се намира комплексът от радио– и спътникови антени и съответните сгради. Това е един от постовете за улавяне на сигнали от въоръжените сили на Варшавския договор, но също и такива, изпратени далеч от границите му. Едно от крилата е отделено и се използва изцяло от КГБ.
Един от двамата беше офицер, радиооператор там.
— Той ми е най-добрият! — оплакваше се шефът полковник на своя заместник, след като двамата от ЦК си отидоха.
— Добър? Как да не е? С тази апаратура може да чуе как хлебарка си почесва задника в Калифорния!
Другият от двамата беше полковник от съветската армия и на униформата му, въпреки че рядко я обличаше, имаше артилерийски знаци. Всъщност той беше повече учен, отколкото военен и работеше към изследователския отдел по тежките въоръжения.
— Е — каза генерал Пиенаар, когато седнаха в креслата около масичката в кабинета му, — виновен ли е нашият дипломат Ян Марайс или не?
— Виновен. По-виновен няма накъде.
— Бих искал да чуя доказателствата ви, мистър Престън. Къде е стъпил накриво? Къде е вербуван?
— Не е — каза Престън, — досега не е направил нито една погрешна стъпка. Прочетохте ли саморъчната му автобиография?
— Да, и както сигурно капитан Вилоен ви е казал, сме проверили всичко за този човек от раждането му досега. Няма нито едно несъответствие.
— Такива няма. Историята на детството му е абсолютно точна. Предполагам, че и сега би могъл да разказва за детството си в продължение на пет часа, без да повтори нищо и без да сгреши нито един детайл.
— Значи е вярно. Всичко, което може да се провери, е вярно.
— Всичко, което може — да. Всичко е вярно до момента, в който двамата млади войници са избягали от камиона и хукнали в гората. След това всичко е лъжа. Нека започна от другия край — от Фрики Брант, другия беглец. Хитлер идва на власт в Германия през 1933 година. През 1935 един железничар на име Джоузеф Брант отива в южноафриканското посолство в Берлин и поисква емигрантска виза. Причина? Преследван е от нацистите, защото е евреин. Молбата му е уважена и му се издава емигрантска виза за Южна Африка — за него и за младото му семейство. Документите тук потвърждават казаното.
— Така е — каза генералът, — по времето на Хитлер много евреи са емигрирали в страната. Тук страната ни има по-добра репутация от някои други.
— През септември 1935 — продължи Престън — Джоузеф Брант, съпругата му Илзе и десетгодишният им син се качват на кораб в Бремерхавен и след шест седмици пристигат в Ийст Лъндън. Тогава там е имало много германци и немного евреи. Той решил да остане и си намерил работа в железниците. Любезен чиновник от имиграционната служба уведомил за пристигането им местния равин.
Равинът, енергичен млад човек на име Соломон Шапиро, посетил новодошлите и се опитал да ги окуражи да се присъединят към живота на еврейската колония. Те отказали и равинът решил, че желаят да живеят с християните. Бил разочарован, но все още нямал подозрения.