През 1938 момчето, вече натурализирано като Фредерик или Фрики, станало на тринадесет. Било време за ритуала бар-мицва — настъпването на пълнолетието за евреите. Той е важен ритуал за човек, който има само един син, и независимо от всичко равинът отишъл при семейството и ги попитал дали не желаят той да го проведе. Те го отпратили и подозренията му се превърнали в убеденост.
— Каква убеденост? — попита генералът озадачен.
— Че не са евреи. Снощи ми каза. При бар-мицва момчето се благославя от равина. Преди това обаче той трябва да се убеди, че то е евреин. Майката трябва да има документ, наречен „кетуба“, който удостоверява, че бракът й е сключен в синагога, според вярата. Илзе Брант нямала „кетуба“. И дума не можело да става за бар-мицва.
— Така че са дошли в страната под фалшив предлог? Толкова отдавна е било това…
— Не е само това — каза Престън. — Нямам доказателства, но мисля, че съм прав. Джоузеф Брант не е излъгал, когато е казал, че го преследват нацистите от гестапо. Преследвали са го, но не като евреин, а като войнстващ немски активен комунист. Знаел е, че ако каже това в посолството, никога няма да му дадат виза.
— Продължавайте — каза генералът мрачно.
— Когато станал на осемнадесет години, синът Фрики е бил напълно завладян от тайните идеали на баща си. Бил е предан комунист, готов да работи за Коминтерна.
През 1943 двама млади мъже влизат в южноафриканската армия и заминават за фронта. Ян Марайс — за да се бие за Южна Африка и Британската общност, а Фрики Брант — за идеологическата си родина, СССР.
В началния лагер, при транспортирането, в Италия и в Муусберг не са се срещали. Срещнали са се в „Сталаг 344“. Не знам дали Брант е имал предварителен план за бягството, но за съучастник е подбрал човек като него самия — млад, висок и рус. Предполагам, че не Марайс, а той самият е дал знак да избягат, когато камионът се е повредил.
— А болестта? — попита Вилоен.
— Няма никаква болест. Нито са попадали в ръцете на партизани католици. Най-вероятно е да са били заловени от комунисти, с които Брант би могъл да разговаря на немски. Те са ги завели при Червената армия, следователно попаднали са в ръцете на НКВД заедно с доверчивия Марайс.
Размяната е станала между март и април 1945 година. Приказките за леденостудени килии са пълна измама. Вероятно са го накарали да изпее всичко за детството си и ученическите години, а Брант го е научил. Така че въпреки лошия си правопис на английски да може да го опише със затворени очи.
Възможно е и да са го понаучили на английски. Леко са променили външния му вид, сложили са на врата му номера на Марайс и това е всичко. След като не им е трябвал повече, Ян Марайс е бил ликвидиран.
След това са позагрубили външния вид на Брант, дали са му някой химикал, за да изглежда правдоподобно болен, и са го предали при Потсдам. Известно време е бил в болница — първо в Билефелд, а после в Глазгоу. До зимата на 1945 всички южноафрикански войници са си били вече у дома, почти не е било вероятно да срещне някой от полка си. През декември е тръгнал за Кейптаун, пристигнал е през януари 1946.
Имал е един проблем — не е можел да отиде до Дювелсклууф. Но не е и мислел да ходи там. По това време някой от военното министерство е изпратил на стария Марайс телеграма, че синът му се е върнал, след като е бил обявен за „изчезнал, вероятно мъртъв“. За ужас на Брант, признавам, че това е предположение, но вероятно съм прав, пристигнала е телеграма, в която старият го вика да се прибере у дома си. Той се „разболява“ отново и постъпва във военната болница.
Старецът не е спрял дотук, а е изпратил нова телеграма, за да съобщи, че ще пристигне в Кейптаун. Отчаян, Брант се е примолил на приятелите си от Коминтерна и въпросът е бил уреден. Блъснали са стария, инсценирали са смяна на спукана гума и всички били убедени, че става дума за нещастен случай, а виновният е избягал. След това всичко е било лесно. Младежът не е можел да отиде за погребението и никой в градчето не бил учуден, а адвокатът Бенсън без ни най-малко подозрение продал имота и изпратил парите в Кейптаун.
В стаята настъпи тишина, смущавана само от една муха, блъскаща се в стъклото на прозореца. Генералът поклати глава.
— Звучи правдоподобно — съгласи се той накрая, — но няма доказателства. Не можем да докажем, че Брант не са били евреи, да не говорим дали са били комунисти или не. Има ли нещо, което да разсейва всякакви съмнения?
Престън бръкна в джоба си, извади снимката и я постави на бюрото пред генерала.
— Това е последната снимка на истинския Ян Марайс. Както се вижда, като ученик е играл крикет доста добре. Вижте как държи топката — както, когато се хвърля фалцово. Освен това е бил и левак.