В Лондон изучавах тамошния Ян Марайс цяла седмица. Отблизо, с бинокъл. Наблюдавах го да шофира, да се храни, да пуши, да пие — той не е левак. Генерале, много неща могат да се променят у човека. Може да се смени косата, говоренето, лицето, маниерите. Но един човек, който подава фалцова топка в крикета, не може да се превърне в нормален десняк.
Генерал Пиенаар, който беше играл крикет през половината си живот, се загледа в снимката.
— Какъв е този в Лондон, мистър Престън?
— Генерале, това е предан комунист, който е работил във външното министерство на Южна Африка повече от четиридесет години. За Съветския съюз.
Генерал Пиенаар вдигна поглед от бюрото и се загледа отвъд долината към монумента „Воортрекър“.
— Ще го смажа — прошепна той, — ще го накъсам на малки парченца и ще го разпилея на вятъра.
Престън се изкашля:
— Като имам предвид, че ние имаме проблеми със същия човек, може ли да ви помоля да не предприемате нищо, преди да разговаряте със сър Найджъл Ървинг?
— Добре, Престън. Първо ще говоря с Найджъл Ървинг. А какви са вашите планове?
— Тази вечер има полет за Лондон. Бих искал да се върна с него.
Генералът се изправи и протегна ръката си:
— Довиждане, мистър Престън. Капитан Вилоен ще ви изпрати на летището. Благодаря за помощта.
Докато събираше нещата си в хотела, той се обади на Денис Грей, който дойде от Йоханесбург, за да приеме за изпращане закодирано съобщение за Лондон. Два часа по-късно получи и отговора. На следващия ден, събота, сър Бърнард Хемингс щеше да се срещне с него в службата.
Когато обявиха за последен път полета на южноафриканските авиолинии до Лондон, Вилоен и Престън бяха в пътническото фоайе. Престън показа бордната си карта, а Вилоен служебното си удостоверение. Излязоха навън, в хладния мрак на асфалта.
— Ще ти кажа нещо, англичанино — ти си страшно добър jaghond!
— Благодаря — каза Престън.
— Знаеш ли какво е jaghond?
— Това е ловджийско куче. И май тукашната порода е бавна, тромава, но много упорита.
За първи път през тази седмица капитан Вилоен отметна глава назад и се разсмя. След това стана сериозен.
— Може ли един въпрос?
— Да.
— Защо сложи цвете на гроба на стария?
Престън се загледа напред към самолета, чиито илюминатори светеха в полумрака двадесетина метра напред. Последните пътници вече се качваха.
— Отнели са сина му. После са го убили, за да не разбере. Мисля, че така трябваше да направя.
Вилоен подаде ръката си и каза:
— Довиждане, Джон. Желая ти късмет.
— Довиждане, Андрийс.
Десет минути по-късно летящата газела върху опашката на самолета издигна муцуна към небето и се понесе на север към Европа.
11.
Сър Бърнард Хемингс и Харкорт-Смит изслушаха доклада на Престън, без да го прекъсват.
— Боже мили — каза Хемингс накрая, — значи все пак е била Москва! Ще трябва да си плащаме за това. Щетите сигурно са огромни! Брайън, двамата още ли са под наблюдение?
— Да, сър.
— Наблюдавайте ги през почивните дни. Не правете нищо, докато комитетът не чуе доклада на Престън. Джон, знам, че си уморен, но би ли могъл да напишеш доклада си до неделя вечерта?
— Да, сър.
— Тогава остави го на бюрото ми още сутринта в понеделник. Аз ще се обадя на останалите у дома им и ще свикам спешно събиране.
Майор Валерий Петровски беше много притеснен, когато го въведоха във всекидневната на елегантната дача в Усово. Той никога не беше срещал лично Генералния секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз и никога не беше мислил, че ще го срещне.
Предните три дни за него бяха неясни, дори ужасни. Откакто собственият му шеф го отдели за специална задача, бяха го оставили в един апартамент в центъра на Москва и отвън през цялото време го охраняваха двама души от Девето управление, кремълската гвардия. Съвсем естествено, той се страхуваше от най-лошото, без да има каквато и да било представа в какво могат да го обвинят.
Тогава дойде внезапната заповед да се облече в най-хубавия си цивилен костюм и да последва пазачите си до чакащата долу чайка, след това мълчаливото пътуване до Усово.
Той разбра къде е едва когато майор Павлов му каза:
— Другарят Генерален секретар ще ви види сега.
Когато влизаше в стаята, гърлото му беше сухо. Опита се да се овладее, каза си, че на всички обвинения трябва да отговаря уважително и да казва само истината.
Вътре застана „мирно“. Старият човек върху инвалидния стол го проучи с поглед в продължение на няколко минути, после му махна да се приближи. Петровски направи четири стегнати крачки и пак се скова. Когато обаче съветският ръководител заговори, в гласа му нямаше нотки на обвинение. Говореше тихо и меко: