— Майор Петровски, вие не сте манекен от витрина. Излезте напред, в светлината, така че да мога да ви виждам. И седнете най-после.
Петровски беше вцепенен. Да седне в присъствието на Генералния секретар беше немислимо за един млад майор. Той изпълни каквото му се каза — седна на ръба на стола, гърбът му беше изопнат, коленете прибрани.
— Имате ли представа защо ви повиках тук?
— Не, другарю Генерален секретар.
— Не, разбира се. Никой не трябваше да знае. Ще ви кажа. Трябва да се изпълни една мисия, чиито резултати ще бъдат от неоценима важност за Съветския съюз и за революцията. Ако успеем, страната ни ще спечели невъобразимо много. Ако не успеем, ще понесем катастрофа. Аз лично избрах вас, Валерий Алексеевич, за изпълнението на тази мисия.
Умът на Петровски се завъртя във вихрушка. Първоначалният страх, че ще бъде опозорен и изпратен на заточение, се смени от неконтролируема радост. Още откакто като блестящ учен в Московския университет той беше откъснат от предначертаната дипломатическа кариера, за да стане един от умните млади хора на Първо главно управление, още откакто кандидатства и го приеха в елитния отдел „Нелегални“, той си беше мечтал за важна задача. Но и в най-смелите си мечти не му се беше привиждало нещо като това. Най-накрая си позволи да погледне Генералния секретар право в очите.
— Благодаря ви, другарю Генерален секретар.
— С подробностите ще ви запознаят други — продължи той. — Времето ще бъде много малко, но вие сте достатъчно добре обучен, а и ще разполагате с всичко необходимо.
Пожелах да се срещнем поради една причина. Има нещо, което трябва да ви се каже, и аз реших да го направя лично. Ако успеете, а аз не се съмнявам в това, когато се завърнете, ще получите повишение и почести, каквито не можете и да си представите. Лично ще се погрижа за това.
Но ако нещо се обърка, ако полицията или армията на страната, в която ви изпращаме, тръгнат по следите ви, вие ще трябва без никакво колебание да предприемете действия, гарантиращи, че няма да ви заловят жив. Разбирате ли това, Валерий Алексеевич?
— Да, разбирам, другарю Генерален секретар.
— Да ви заловят жив, да ви разпитват интензивно, да ви пречупят — о, да, днес всичко е възможно, няма човек, който да издържи на химикалите, — да ви изправят пред международна пресконференция и бездруго е ад. Но вредата от този спектакъл за Съветския съюз, за нашата страна, ще бъде непоправима и непредвидима.
Майор Петровски пое дълбоко дъх:
— Аз няма да се проваля. Но ако се стигне дотам, никога няма да ме заловят жив.
Генералният секретар натисна един бутон под масата и на вратата се появи майор Павлов.
— Тогава вървете, млади човече. Тук, в тази къща, ще ви кажат в какво се състои задачата ви. Ще ви го каже човек, когото може би сте виждали преди. Същинският инструктаж ще се проведе на друго място. Няма да се срещаме повече. До завръщането ви.
Когато вратата се затвори зад двамата майори от КГБ, Генералният секретар се загледа в трептящите пламъци в камината. Такъв хубав млад човек, мислеше той, колко жалко.
Докато Петровски следваше майор Павлов през двата дълги коридора към крилата за гости, чувстваше, че сякаш гръдният му кош няма да издържи нетърпението и гордостта, които го изпълваха.
Майор Валерий Алексеевич Петровски беше роден войник. Владеещ перфектно английски език, той беше чувал фразата „да умреш за Бог, Крал и Отечество“ и разбираше значението й. Той нямаше Бог, но лично ръководителят на страната му беше оказал доверие и той беше изпълнен с решимост, още там, в коридора в Усово, когато дойде времето, да не се уплаши и да изпълни дълга си.
Майор Павлов спря пред една врата, почука и я отвори. Дръпна се настрана, докато влезе Петровски. След това затвори и се отдалечи. Един човек с бяла коса стана от мястото си до една маса, покрита с бележки и карти, и излезе напред.
— Значи вие сте майор Петровски — той се усмихна и подаде ръка.
Майорът се изненада от заекването. Познаваше лицето, въпреки че не се бяха срещали лично. В легендите на КГБ, както разказваха на по-младите колеги, този човек бе известен като един от „петте звезди“, човек, достоен за уважение, човек, олицетворяващ един от големите триумфи на съветската идеология над капитализма.
— Да, другарю полковник — каза той.
Филби се беше запознал детайлно с досието му. Петровски беше едва на тридесет и шест и повече от десет години беше обучаван да се представя за англичанин. Беше ходил два пъти в страната, за да я опознае, и двата пъти дълбоко законспириран, без дори да припарва до посолството, без да предприема нищо.