В същия самолет се намираше придружителят му, който нито знаеше, нито се интересуваше от задачата му. Двамата се срещнаха в една стая на хотела при летището. Петровски се съблече и предаде европейските дрехи на придружителя, а облече английските, които той беше донесъл в куфара си, до най-дребните подробности, като взе и пътната чанта, в която се намираше обикновената бъркотия — пижама, гъба за баня, полупрочетен роман и дрехи за смяна.
Придружителят вече беше прибрал от таблото за съобщения на летището един плик, окачен там четири часа преди това от човека в посолството. Вътре имаше билет за театър от предната вечер, квитанция за нощта от хотел Ню Джърси, издадена на съответното име, и остатъка от билет за отиване и връщане „Лондон — Дъблин — Лондон“ на компанията „Еър Лингус“.
Накрая Петровски получи и новия си паспорт. Когато се върна на летището и се регистрира за полета, никой не му обърна никакво внимание. Той беше англичанин, връщащ се от еднодневна командировка в Дъблин. При полетите между Дъблин и Лондон няма паспортна проверка. При пристигането си пътниците е достатъчно да покажат бордовата си карта или кочана от билета. Те също така преминават покрай двама души от специалния отдел, които имат празни погледи и се правят, че нищо не забелязват, но всъщност не пропускат нищо. Никой не беше виждал лицето на Петровски, защото досега той не беше влизал в страната през летище Хийтроу. Но дори и да поискаха, той щеше да покаже перфектен британски паспорт на името на Джеймс Дънкан Рос. Дори паспортният отдел не би открил нередности по него по простата причина, че той беше издаден там, от него.
Без да преминава през митническа проверка, руснакът взе такси до гара Кингс Крос. Там отиде до един багажен сейф. Ключът вече беше у него. Този сейф беше един от многото, които се държат постоянно от хората на „Направление N“, акредитирани към съветското посолство, и отдавна беше направен втори ключ. От сейфа Петровски извади запечатан пакет, точно както беше пристигнал по дипломатическия куриер в посолството преди два дни. Там никой не беше видял съдържанието, нито пък проявяваше желание да го види. Агентът не се интересуваше защо трябва да го остави в сейфа на главната лондонска гара. Това не беше негова работа.
Петровски пусна пакета в чантата си, без да го отваря. Щеше да направи това на спокойствие по-късно. Вече знаеше какво има вътре. След това той взе друго такси до гара Ливърпул стрийт и се качи на вечерния влак за Ипсуич в графство Съфолк. Регистрира се в хотел „Големият бял кон“ точно навреме за вечеря.
Ако някой полицай бе проявил любопитство и беше настоял да провери пакета в чантата на Петровски, щеше да се изуми. Част от съдържанието беше един финландски автоматичен пистолет „Сако“ с пълен пълнител и „X“, изрязан върху всеки куршум. „Х“-ът беше пълен със смес от желатин и калиев цианид. Тези куршуми не само се разцепват при удара в човешкото тяло, но и оцеляването от отровата е немислимо.
Другата част от съдържанието беше остатъкът от „легендата“ Джеймс Дънкан Рос.
В професионалния жаргон „легенда“ се нарича фиктивната биография на несъществуващ човек, подкрепена от всички възможни нефалшиви документи. Обикновено „легендите“ се базират на биографиите на реално съществували хора, умрели без следа и непредизвикали раздвижване на духовете. Тогава на самоличността им се придава плът — под формата на различни документи от миналото и настоящето, — така както със скелета на мъртвеца не може да се постъпи.
Истинският Джеймс Дънкан Рос гниеше от години в пустошта на Замбези. Той беше роден през 1950 година в Килбрайд, Шотландия, син на Ангъс и Кърсти Рос. Уморени от беднотията в следвоенна Англия, през 1950 година заедно с малкото си бебе заминали за Южна Родезия, както тогава се наричала. Бащата бил по образование инженер и успял да си намери работа в областта на селскостопанската техника. През 1960 година успял да основе собствена фирма.
Той забогатял и успял да изпрати малкия Джеймс в добро начално училище и после в Майкъл Хаус. През 1971 година, след като отбил военната си служба, младежът се присъединил към фирмата на баща си. Но това вече била Родезия на Ян Смит и войната срещу партизаните от групировките на Джошуа Нкомо и Робърт Мугабе ставала все по-жестока.
Всеки здрав мъж се числял към запаса и времето, прекарвано от всеки в армията, непрекъснато растяло. През 1976 година Джеймс, който служел в леката пехота, попаднал на засада във вътрешността на страната, на южния бряг на река Замбези. Партизаните съблекли трупа и изчезнали в базите си в Замбия.