Джеймс не е трябвало да носи със себе си никакви документи, но точно преди групата им да тръгне, той получил писмо от приятелката си, което сложил в джоба си. Това писмо достигнало до Замбия и попаднало в ръцете на КГБ.
По онова време съветски посланик в Лусака бил старшият офицер от КГБ Василий Солодовников, който поддържал много шпионски мрежи из цялата южна част на континента. В една от тези мрежи попаднало и писмото, изпратено на домашния адрес на Джеймс Рос, първите проверки донесли резултат — той и баща му никога не били изоставяли британските си паспорти. Така КГБ съживил Джеймс Дънкан Рос за втори живот.
Когато Родезия получила независимостта си и станала Зимбабве и семейство Рос заминало за Южна Африка, очевидно синът им решил да се прибере в Англия. Невидими ръце се сдобили с копие от акта му за раждане от Съмърсет Хаус в Лондон. Други ръце попълнили и изпратили по пощата заявление за нов паспорт. След необходимите проверки паспортът бил издаден.
При подготовката на една добра „легенда“ вземат участие десетки хора и са необходими месеци, дори години. На КГБ никога не са липсвали хора или търпение. Откриват се и се закриват банкови сметки, внимателно се удължава срокът на шофьорски книжки, купуват се и се продават автомобили, така че името да се регистрира в централния компютър на Центъра за регистрация на транспортни средства, намират се служби и се издействат повишения, подготвят се препоръчителни писма и се набират пенсионни фондове. Една от задачите на младшия състав на КГБ е да поддържа в ред тази огромна документация.
Други екипи се заравят в миналото: какъв е бил прякорът на детето? Къде е ходило на училище? Как са викали на учителя по физика зад гърба му? Как се е казвало кучето у дома?
Когато „легендата“ е готова (понякога след години) и когато е научена наизуст, може да са необходими разследвания със седмици, за да се разобличи, ако това изобщо стане. Точно това имаше Петровски в паметта си и в чантата. Той беше Джеймс Рос и можеше да го докаже. Джеймс Рос, който отива от Западна в Източна Англия, за да поеме представителството на швейцарска фирма, търгуваща с програмни продукти. В „Барклиз Банк“, Дорчестър, той имаше солидна сметка, която щеше да прехвърли в Колчестър. Сложния подпис на Рос той бе усвоил до съвършенство.
Англия е страна с много силен индивидуализъм. Почти няма държави в света, в които не е нужно да носиш със себе си някакъв документ за самоличност. В Англия е достатъчно да покажеш писмо, адресирано до теб самия, като че ли това доказва нещо. Шофьорската книжка, макар че в страната те са без снимка, също се приема за доказателство. Предполага се, че човекът е този, за когото се представя.
Тази вечер, докато вечеряше в Ипсуич, Валерий Алексеевич Петровски беше напълно уверен, и с право, че никой няма да се усъмни, че той е Джеймс Дънкан Рос. След вечеря той разтвори „Жълтите страници“, фирмения справочник и намери раздела с агентите на недвижима собственост.
12.
Докато майор Петровски се хранеше в Ипсуич, на вратата на един апартамент на осмия етаж във Фонтеной Хаус се позвъни. Отвори собственикът, мистър Джордж Беренсън. Няколко секунди той гледа с изненада фигурата в коридора.
— Боже мили, сър Найджъл!
Те се познаваха бегло, не поради прекарани заедно години в училище, а понеже се бяха срещали от време на време в Уайтхол.
Шефът на MI6 кимна вежливо, но хладно:
— Добър вечер, Беренсън, може ли да вляза?
— Естествено! Разбира се…
Джордж Беренсън беше объркан, въпреки че не знаеше на какво дължи посещението. Начинът, по който сър Найджъл произнесе името му, подсказваше, че визитата ще е учтива, но не и приятелска. Нямаше да си говорят на малки имена.
— Лейди Фиона тук ли е?
— Не, тя е на една от срещите на комитета си. Сами сме.
Сър Найджъл знаеше това. Преди да позвъни, той беше изчакал съпругата да излезе.
Той съблече палтото си и с куфарчето си в ръка седна в посочения му стол на няколко крачки от сменения сейф. Беренсън се настани срещу него.
— Е, какво мога да направя за вас?
Сър Найджъл отвори чантата си и внимателно постави на стъклената масичка десет фотокопия:
— Мисля, че би трябвало първо да погледнеш тези неща.
Беренсън внимателно разгледа най-горния лист, повдигна го, за да погледне втория, след това третия. След това ги остави. Беше силно пребледнял, но се контролираше. Очите му бяха впити в документите.
— Не мисля, че има какво да кажа.