— Няма много наистина — каза сър Найджъл спокойно. — Върнаха ни ги преди известно време. Знаем как си ги загубил — доста лош късмет те е сполетял. След това те наблюдавахме няколко седмици, видяхме как взе документа за островите, как ги пусна на Беноти и как попаднаха у Марайс. Всичко е доказано непоклатимо.
Малко от това, което изреди, наистина можеше да се докаже, но нямаше желание Беренсън да осъзнае колко слаби биха били в съдебната зала. Беренсън се изправи и повдигна поглед. Сега е ред на непокорството, помисли сър Найджъл, на опита да се самооправдае. Чудно как всички се държат еднакво. Беренсън срещна погледа му. Непокорството беше налице.
— Е, след като знаете, какво ще направите?
— Ще ти зададем няколко въпроса, например откога продължава това и защо започна?
Въпреки усилията си да се контролира и да се държи хладнокръвно, Беренсън беше достатъчно объркан, за да не си зададе един прост въпрос: тези разговори не са задължение на шефа на MI6. Чуждите агенти са в ресора на контраразузнаването. Но желанието му да се защити беше надвило способността му да разсъждава.
— По първия въпрос — от около две години.
Можеше и да е по-зле, помисли си сър Найджъл. Той знаеше, че Марайс е в Англия от почти три години. Би могло преди него да е имало друг. Според думите на Беренсън не е имало.
— А що се отнася до втория, струва ми се, би трябвало да е ясно.
— Да приемем, че не схващам бързо — каза сър Найджъл. — Така че просвети ме. Защо?
Беренсън пое дълбоко дъх. Може би, както толкова много хора преди него, той е повтарял защитата си пред съда на собствената си съвест или това, което минаваше за съвест достатъчно често.
— Смятам — каза той, — че единствената борба на тази планета, която си струва да водиш, е борбата срещу комунизма и съветските имперски амбиции. В тази борба един от бастионите е Южна Африка. Най-важният, ако не и единствен на юг от Сахара. От години смятам, че е безплодно и пораженско от страна на западните държави да се отнасят поради съмнителни морални основания към тази страна като към прокажен, да отричат правото й да участва в общите ни планове за отпор на съветската заплаха в глобален мащаб. От години съм убеден, че Южна Африка е неправилно третирана страна, че е грешно, дори глупаво тя да се държи настрана от плановете на НАТО.
Сър Найджъл кимна, сякаш никога не беше му идвала тази мисъл.
— И ти реши, че е правилно и справедливо да възстановиш равновесието?
— Да. Точно така. И не ме интересува законът за държавната тайна. Все още мисля така!
Суетата, мислеше сър Найджъл, вечната суета… Монументалното самомнение на неадекватните хора… Нън Мей, Понтекорво, Фукс, Прайм, тази нишка преминаваше през всички тях — присвоеното право да си играеш на Бог, убеждението, че единствено предателят е прав, а колегите му са глупци, и всичко това прибавено към опияняващата любов към властта, произтичаща от чувството, че манипулират политиката с издаването на тайни, с целта, в която вярват, и с проблемите, които създават на опонентите си в лицето на собственото си правителство, изобщо — на тези, които са им помогнали да се издигнат и да бъдат уважавани.
— Ммм, кажи ми, твоя ли беше инициативата или на Марайс?
Беренсън се замисли за момент.
— Марайс е дипломат, не можете да го достигнете, така че е все едно, ако кажа. Той го предложи. В Претория не сме се срещали с него. Срещнахме се тук, когато той пристигна за първи път. Открихме, че между нас има много общи неща. Той ме убеди, че при един конфликт със СССР Южна Африка ще бъде сама в южното полукълбо до жизненоважните морски пътища от Индийския до Атлантическия океан и обкръжена от евентуалните съветски бази, пръснати из черна Африка. Бяхме убедени, че ако там нямат информация за действията на НАТО в такова време, страната ще бъде унищожена, па била тя и най-надеждният ни съюзник от този регион.
— Силен аргумент — каза сър Найджъл със съжаление. — Знаеш ли, когато разбрахме, че Марайс те „контролира“, поех риска и съобщих името му направо на генерал Пиенаар. Той отрече да е работил при него.
— Това е естествено.
— Да, естествено. Но ние изпратихме там човек да провери. Може би трябва да погледнеш доклада му…
Той извади от чантата си доклада на Престън от Претория и снимката на момчето, закачена отпред с кламер. Беренсън повдигна рамене и започна да чете седемте страници. След малко той пое изумено дъх и мушна юмрук между зъбите си. След като свърши, закри с ръце лицето си и се заклати бавно назад-напред.
— Боже, Боже, какво съм направил!?
— Нанесъл си невероятни щети — каза сър Найджъл. Той го остави да осъзнае напълно положението си. Облегна се назад и загледа сломения висш чиновник без капка жал. За него това беше един оцапан дребен предател, способен да произнесе клетва пред Кралицата и страната си и после заради самомнението си да предаде и двете. Същият, макар и в по-малък мащаб, като Доналд Маклийн.