Бързо и сръчно Ролингс приготви нужната дължина и я прикрепи към външната страна на вратата на сейфа, от долу до горе, точно до кръговете. В единия край пъхна детонатора, от който стърчаха краищата на два медни проводника. Той ги размота и отдели широко един от друг, за да избегне късо съединение по-късно. Към двете жички прикачи краищата на електрическия шнур, който завършваше с щепсел. Той се промъкна до коридора, водещ към другите стаи, като внимателно размотаваше шнура. Коридорът щеше да го предпази от взривната вълна. След това отиде до кухнята и напълни с вода една найлонова торба, която с обикновени кабарчета окачи над сейфа, върху експлозива. Пухените възглавници, казваше чичо му Албърт, са за балъците или за телевизията. Водата най-добре поема удара на взрива.
Беше дванадесет без двадесет. Купонът над него ставаше все по-шумен и по-шумен. Дори в този луксозен блок, където на шумоизолацията беше обърнато особено внимание, той чуваше как хората викат и танцуват. Последното нещо, което направи, преди да се прикрие в коридора, беше да пусне телевизора. Вече в коридора, той намери контакт, увери се, че прекъсвачът е изключен, и включи щепсела. После зачака.
Една минута преди полунощ шумът горе беше невъобразим. После, когато някой изкрещя за тишина, всичко утихна.
Тогава Ролингс можеше да чуе телевизора от всекидневната. Традиционната шотландска програма с баладите и танците беше сменена от статичния образ на часовника, погрешно наричан Биг Бен, на върха на кулата на Парламента. Зад циферблата на часовника се намираше гигантската камбана, истинският Биг Бен. Говорителят отброяваше секундите до полунощ, докато хората в цялата страна пълнеха чашите си. Тогава се чу звуковият сигнал. След това имаше пауза. После заговори Биг Бен: Баммм — първият удар на дванадесет прокънтя в двадесет милиона Дома в цялата страна. Прокънтя и в апартамента на деветия етаж във Фонтеной Хаус и беше заглушен от силен рев и песни. При първия удар на осмия етаж Джим Ролингс постави електрическия прекъсвач в положение „включено“.
Тъпият звук остана незабелязан освен за него. Изчака малко, после изключи щепсела и тръгна към сейфа, като по пътя навиваше кабела си. Димът се разсейваше. От найлоновата торба и водата бяха останали само няколко мокри петна. Вратата на сейфа сякаш бе разсечена с тъпа брадва от някой великан. Ролингс духна останалите кълба дим и с ръка в ръкавица дръпна назад по-малката част на вратата. Вътрешната кутия беше разкъсана от взрива, но заключващите лостове от другата страна си бяха на местата. Отворът беше достатъчно голям, за да погледне вътре. Имаше кутия за пари и кадифена чанта. Той измъкна чантата, отвори я и изсипа съдържанието върху масичката.
Те заблестяха на светлината, сякаш горяха със свой собствен огън. Диамантите „Глен“. Ролингс прибра нещата си във фалшивата бутилка от шампанско — шнура, празната кутийка от детонатора, кабарчетата и остатъка от взрива — и разбра, че има непредвиден проблем. Огърлицата и обеците се побираха в джоба му, но диадемата беше по-широка и по-голяма, отколкото бе очаквал. Потърси нещо, в което да я сложи, без да привлича вниманието. То лежеше на бюрото, на няколко крачки от него.
Изпразни съдържанието на дипломатическото куфарче в едно кресло — няколко портфейла, кредитни карти, химикалки, тефтерчета и две папки.
Всичко беше наред. Куфарчето побра скъпоценностите и бутилката, която би било странно да носи, когато си тръгва от гости. Ролингс се огледа за последен път, загаси осветлението, излезе в антрето и затвори след себе си. Вече в коридора, той заключи входната врата, след малко премина покрай портиера и излезе навън. Човекът дори не го погледна.
Беше почти полунощ на първия ден от януари, когато Харолд Филби седна пред масата в хола на московския си апартамент. Предната нощ се беше напил у Блейк, но дори не изпита удоволствие. Мислите му бяха твърде заети с това, което щеше да пише. През деня се беше отърсвал от неизбежния махмурлук и сега, когато Ерита и децата бяха в леглата си, той най-после имаше възможност да обмисли всичко на спокойствие.
От другия край на стаята се чу „гуу“. Филби стана и отиде до големия кафез. Загледа през решетката гълъба с един превързан крак. Винаги беше обичал да гледа животни вкъщи — от лисицата в Бейрут до многото канарчета и папагали в същия този апартамент. Гълъбът закуцука към другия край на кафеза, шините му пречеха.