Преди години, когато пое властта, Генералният секретар изтегли Федорчук от председателството на КГБ и го изпрати да оглави Министерството на вътрешните работи. Мястото му зае генерал Чебриков, чийто пост остана свободен. Дотогава той беше един от двамата първи заместник-председатели.
Длъжността беше предложена на генерал-полковник Крючков, който прие с ентусиазъм. Проблемът беше, че по това време Крючков беше началник на Първо главно управление и не искаше да изостави тази силна позиция. Но и самият той разбираше (Карпов го смяташе за тъп като пън), че не може да бъде едновременно на две места — и в „Центъра“ на площад „Дзерджински“, и в Ясенево.
В резултат значението на поста първи заместник-началник на Първо главно управление нарасна значително. И преди това тази длъжност можеше да заеме само човек със значителен опит в провеждането на операции в чужбина, наистина това беше най-високата длъжност, до която офицер от кариерата можеше да се добере. Но сега, когато Крючков вече не работеше в „селото“ — така наричаха Ясенево в КГБ, — постът стана дори още по-важен.
Когато следващият претендент — генерал Б.С.Иванов — се пенсионира, останаха двама възможни кандидати — Карпов, тогава сравнително млад, но шеф на важния Трети отдел (стая 6013 — отдела, занимаващ се с Англия, Австралия, Нова Зеландия и скандинавските страни), и Вадим Сергеевич Кирпиченко — значително по-стар, с по-висок чин и шеф на отдел „Нелегални“ или „S“. Назначиха Кирпиченко.
Като един вид утеха направиха Карпов началник на могъщия отдел „Нелегални“, пост, на който прекара две изумителни години.
Тогава, рано през пролетта на 1985 година, Кирпиченко направи това, което трябваше — когато карал с повече от сто километра в час по „Садовая Спаская“, попаднал на локва изтекло от камион масло и изгубил изцяло контрол над колата. След една седмица се състояла малка церемония в Новодевичите гробища, а след още една седмица Карпов получи службата, като стана и генерал-лейтенант.
Той с радост предаде управлението на „нелегалните“ на стария Борисов, който беше заместник от толкова много време, че никой не можеше да си спомни точно откога, и който заслужаваше поста и без това.
Телефонът на бюрото му иззвъня и той грабна слушалката.
— Другарят генерал-лейтенант Борисов иска да говори с вас.
Говориш за вълка, а той… — помисли Карпов. Намръщи се. Имаше личен телефон, който не минаваше през централата, а старият му колега не го беше използвал. Сигурно се обажда извън службата. Каза на секретарката да въведе човека от Копенхаген веднага щом дойде, натисна бутона и се свърза с Борисов.
— Павел Петрович, как сте в този хубав ден?
— Звъних у дома ви, после във вилата, но Людмила каза, че сте на работа.
— Така е. За някои това е нормално.
Карпов се шегуваше със стария. Борисов беше вдовец, живееше сам и работеше през почивните дни повече от всеки друг.
— Евгений Сергеевич, трябва да ви видя.
— Разбира се. Иска ли питане? Можете ли да дойдете утре тук, или аз да сляза в града?
— Не би ли могло днес!
Много странно, помисли Карпов, нещо става със стареца. Говореше, сякаш е пил.
— Да не сте пили, Павел Петрович?
— Може и да съм — каза троснатият глас в слушалката. — Човек има нужда от чашка от време на време. Особено когато има проблеми.
Карпов разбра, че става дума за нещо сериозно. Той остави шеговития тон.
— Добре, старче — каза той успокоително, — къде си?
— Знаеш ли къде е къщурката ми?
— Разбира се. Да дойда там?
— Ще съм много благодарен — каза Борисов. — Кога да чакам?
— Да кажем, в шест.
— Ще приготвя бутилка водка. Перцовка.
— Не. За мен не — измърмори Карпов. За разлика от повечето руснаци той почти не пиеше, а когато го правеше, предпочиташе приличен арменски коняк или малцово уиски, което куриерът от Лондон му донасяше лично. Водката той смяташе за отвратителна, а перцовката дори повече.
Неделният следобед на вилата отива на кино, помисли той и се обади на Людмила, че няма да успее. Не спомена Борисов, само й каза, че няма да успее да се освободи и че ще се прибере в московския апартамент около полунощ.
Все пак необичайната рязкост на Борисов го смути. Познаваха се от много време, твърде дълго, за да се обиди, и все пак беше странно за човек, който обикновено е добродушен и спокоен.