Мислите му се върнаха двадесет години назад, в онзи септември на 1967 година, когато в Западен Берлин се влачеше по баровете, посещавани от английски военнослужещи. Това беше задачата му тогава като проницателен и бързо издигащ се „нелегален“.
Погледа му беше привлякъл един навъсен, вкиснат млад човек в другия край на бара, чийто цивилен костюм и прическа крещяха: „Британски въоръжени сили“. Той се присламчи към самотния пияч и разбра, че е двадесет и девет годишен радиооператор в подслушвателно подразделение и че освен това е напълно неудовлетворен от живота си.
Между този септември и януари 1968 година той го беше обработвал, като отначало се представяше за германец, каквото беше прикритието му, а накрая призна, че е руснак. Привлече го много лесно — толкова лесно, че чак подозрително. Но всичко беше наред — англичанинът се чувстваше поласкан, че е обект на внимание от страна на КГБ, към службата и страната си питаеше омразата на неадекватния човек, така че се съгласи да работи за Москва. През лятото на 1968 година Карпов се зае лично с обучението му в Източен Берлин, опозна го по-добре и го презираше. Но стана ясно, че през есента службата му в Берлин ще приключи и той подлежи на демобилизация. Предложиха му да кандидатства за работа в Правителствения комуникационен център в Челтнъм. Съгласи се и през септември 1968 година го направи. Казваше се Джефри Прайм.
За да може да продължи да го контролира, Карпов беше преместен в съветското посолство в Лондон, където остана до 1971 година. След това предаде Прайм на друг. Този успех беше помогнал много на кариерата му — направиха го майор и го върнаха в трети отдел, откъдето до средата на седемдесетте той обработваше информацията, получена от Прайм. Известно е, че когато една операция носи отлични резултати, тя ще бъде оценена високо и давана за пример, а офицерът, който я ръководи, ще бъде неразделна част от оценката.
Прайм напусна ПКЦ през 1977 година. Британците бяха усетили, че изтича информация, и бяха пуснали копоите да душат. През 1978 година Карпов отново замина за Лондон, този път като началник на цялата резидентура и с чин полковник. Въпреки че вече не работеше, Прайм все още беше агент и Карпов искаше да го предупреди да стои „ниско“. Каза му, че няма никакви доказателства за дейността му преди 1977 година и че само той може да се „натопи“.
Сега щеше да е свободен човек, ако само можеше да си държи ръцете настрана от малките момиченца, мислеше Карпов с гняв. Той знаеше за тази слабост на агента си и наистина една такава мръсотия беше довела полицията до него, а по-късно до самопризнанията му. Получи тридесет и пет години за седем обвинения в шпиониране.
Но в Лондон се случиха и две хубави неща, компенсиращи провала на Прайм. На един прием през 1980 година го представиха на служител от Министерството на отбраната. Отначало мъжът не чу правилно името на Карпов и разговаря няколко минути съвсем любезно с него, преди да разбере, че е руснак. След това отношението му се промени. Зад студенината Карпов долови ненавист към него — като комунист или като руснак.
Не се притесни — просто беше заинтригуван. Името на този човек беше Джордж Беренсън, а след още няколко седмици успя да научи, че е отявлен антикомунист и почитател на Южна Африка. Набеляза го като възможност за „фалшиво“ вербуване.
През май 1981 година той се върна в Москва, за да оглави трети отдел, и разпита наоколо за неактивен агент южноафриканец. В отдел „Нелегални“ му казаха, че има двама — единият офицер на име Герхард, на служба във военноморските сили, а другият — дипломат на име Марайс, но той се бил върнал в Претория след три години, прекарани в Бон.
През 1983 година Карпов стана генерал-майор и началник на „нелегалните“, отдела който контролираше Марайс. Той поиска от южноафриканеца да настоява за служба в Лондон като достоен финал на дългата му кариера и нещата се уредиха през 1984 година. Карпов лично замина нелегално за Париж и инструктира Марайс — трябваше да се „култивира“ Беренсън и да се вербува за Южна Африка.
През февруари 1985 година, след смъртта на Кирпиченко, Карпов зае сегашния си пост и след още един месец, през март, получи доклада на Марайс, че Беренсън е „закачен“. През този месец се получи и първият материал от него — това беше чисто, двадесет и четири каратово злато! Оттогава той лично ръководеше операцията „Беренсън/Марайс“. С последния се срещаше два пъти годишно в Париж, където му изразяваше благодарностите си и го разпитваше за подробности. Куриерът в същия този ден беше донесъл последните материали от Марайс, изпратени на адрес на КГБ в Копенхаген.